— Но вече не мислиш така?
— Ами, чух нещо друго.
— Какво например?
— Например, че са откраднали ваксина за милиони долари. — Той ме погледна. — Така ли е?
— Така е.
— Искали са бързо да забогатеят и вместо това са ритнали камбаната.
— Отплатата за греха е смърт.
— Аха.
Пит се извини и се качи на мостика. Интересно, че Пит и навярно всички останали, включително моя милост, първоначално бяхме реагирали по един и същ начин на смъртта на Том и Джуди. После, като се порових повече, ми хрумна версията с наркотиците. Сега бе наред ваксината. Но понякога е вярна тъкмо първата ти, инстинктивната ти реакция. Във всеки случай, общото между всички теории бяха парите.
Стоях на горната палуба и гледах как зеленият бряг на Плъм Айланд се смалява в далечината. Слънцето бе още високо на запад и лъчите приятно топлеха кожата ми. Наслаждавах се на пътуването, на мириса на море, дори на движението на кораба. Хрумна ми неприятната мисъл, че започвам да свиквам с този край. Скоро щях да започна да бера миди, каквото и да означаваше това.
Бет Пенроуз се качи на палубата и известно време погледа следата на кораба, после се обърна и се облегна с гръб на перилата и с лице към слънцето.
— Ти предвиди какво ще каже Цолнър — казах аз.
— В тази версия има люгика — отвърна тя. — Тя съответства на фактите и вече няма нужда да се тормозим, че се мейство Гордън не били способни да откраднат смъртоносни микроорганизми. Така отпада и теорията за наркотиците. Откраднали са нещо ценно. Нещо изгодно. Пари. Парите са мотивът им. Златото, което прелъстява и светци, както е казал Шекспир.
— Струва ми се, че за тази година достатъчно се наслушах на Шекспир. — Замислих се за миг и казах: — Не зная защо изобщо не съм се сетил за това — искам да кажа, толкова бяхме впечатлени от разни чуми, че изобщо не помислихме за противоотровите ваксини, антибиотици и така нататък. Нали тъкмо това изследват учените на Плъм Айланд и тъкмо това са откраднали Гордънови. Божичко, започнал съм да затъпявам.
— Е, да ти кажа честно, започнах да си мисля за ваксини и така нататък още снощи. После, когато Стивънс спомена за шапната ваксина, разбрах накъде води това.
— Точно така. Сега всички могат да се успокоят. Край на паниката и истерията. Божичко, мислех си, че до Вси светии всички ще сме мъртви.
Спогледахме се и Бет каза:
— Всичко е лъжа, разбира се.
— Да. Но е адски добра лъжа. Тя снема напрежението от Плъм Айланд и изобщо от федералните власти. Междувременно ФБР и ЦРУ могат спокойно да работят по случая без нас и без да привличат вниманието на пресата. Нас с теб и с Макс просто ни разкараха от плъмайландската следа.
— Прав си. Макар че все още ни предстои да разследваме двойно убийство. Самостоятелно.
— Така е — потвърдих аз. — Но си мисля, че Тед Наш ще ми липсва.
Тя се усмихна, после ме погледна сериозно.
— Аз не бих се пречкала на такъв човек…
— Остави го.
— Ти си труден характер.
— Виж, раниха ме с десет куршума и първо си допих кафето и чак после отидох в болницата.
— Били са три, прекарал си в болницата цял месец и все още не си се възстановил напълно.
— Приказвала си с Макс. Колко мило.
Тя не отговори. Рядко се хващаше на въдицата, вече го бях забелязал. Трябваше да го запомня.
— Какво мислиш за Стивънс? — попита ме Бет.
— Точно човек за тази работа.
— Дали лъже?
— Разбира се.
— Ами Цолнър?
— Харесах го.
— Дали лъже?
— Не по природа, така, както Стивънс. Накарали са го.
Отрепетирал го е.
Тя кимна, после попита:
— Уплашен ли е?
— Не.
— Защо?
— Няма от какво да се плаши. Всичко е под контрол.
Стивънс и Цолнър са сключили сделките си с правителството.
Бет кимна разбиращо.
— И аз останах с такова впечатление. Версията е била разработена, подписана и пратена късно снощи или рано тази сутрин. Във Вашингтон и Плъм Айланд цяла нощ са будували. Видяхме какво се случи сутринта, нали?
— Права си. Казах ти да не вярваш на онези двама клоуни.
Тя отново кимна.
— Никога не съм попадала в ситуация, в която да не мога да вярвам на хората, с които работя.
— Аз пък съм попадал. Това е истинско предизвикателство — държиш си езика зад зъбите, прикриваш си задника, слагаш си очи на гърба, душиш за плъхове и слушаш онова, което не се казва гласно. Бет ме погледна и попита:
— Добре ли се чувстваше там?
— Прекрасно.