Така или иначе, докато Бет разговаряше с Едгар и Агнес, стана очевидно, че не можем да научим нищо ново по отношение на голите факти: в 17:30 ч. съпрузите били на остъклената си веранда и довършвали вечерята си — старците вечерят към четири следобед. Във всеки случай, гледали телевизия, когато чули яхтата на жертвите — познали мощните двигатели. И тук госпожа Мърфи се отклони, за да даде личното си мнение:
— Господи, двигателите бяха толкова шумни. Защо са им на хората такива големи шумни двигатели?
За да дразнят съседите си, госпожо Мърфи.
— Видяхте ли яхтата? — попитах ги.
— Не — отвърна госпожа Мърфи. — Не си направихме труда да погледнем.
— Но бихте могли да видите яхтата от верандата си?
— Можем да виждаме морето, да. Но тогава гледахме телевизия.
— По-добре е, отколкото да зяпаш тъпия залив.
— Джон — предупреди ме Бет.
Честно казано, аз съм човек с много предразсъдъци и се мразя заради това, но съм продукт на времето, пола, епохата и културата си. Усмихнах се на госпожа Мърфи.
— Имате прекрасна къща.
— Благодаря ви.
Известно време разпита пое Бет.
— И сте сигурни, че не сте чули какъвто и да било шум, който може да е от изстрел? — попита тя.
— Не — отвърна Едгар Мърфи. — Слухът ми е доста добър. Чух, че Агнес ме вика, нали?
— Понякога изстрелите не звучат така, както си мислим, че би трябвало — продължи Бет. — Нали разбирате, по телевизията звучат по един начин, но в действителния живот понякога звучат като пиратки, като остро изпукване или като задавяне на автомобилен двигател. Чухте ли какъвто и да било шум след спирането на двигателите?
— Не.
Беше мой ред.
— Добре, чули сте, че двигателите замлъкват — казах аз.
— Все още ли гледахте телевизия?
— Да. Но не пускаме звука силно. Просто седим близо до телевизора.
— С гръб към прозорците ли?
— Да.
— Добре, гледали сте телевизия още десет минути — какво ви накара да се изправите?
— Започна едно от предаванията на Агнес. Някаква адски тъпа дискусия. Водещ е Монтъл Уилямс.
— И сте отишли при съседите да си побъбрите с Том Гордън.
— Трябваше да взема на заем електрически удължител.
— Едгар обясни, че влязъл през дупка в живия плет, качил се на дървената веранда на семейство Гордън и хоп, там били Том и Джуди, съвсем мъртви.
— На какво разстояние от труповете бяхте? — попита Бет.
— На около пет метра.
— Сигурен ли сте?
— Да. Бях на края на верандата, а те лежаха срещу плъзгащата се стъклена врата. Около пет метра.
— Добре. Как разбрахте, че са семейство Гордън?
— Отначало не разбрах. Просто замръзнах и се сетих чак после.
— Как разбрахте, че са мъртви?
— Отначало нямах представа. Но видях… ами, нещо, което приличаше на трето око на челото му. Нали разбирате?
Бяха абсолютно неподвижни. И очите им бяха отворени, но не дишаха и не стенеха. Нищо.
Бет кимна.
— Какво направихте после?
— Плюх си на петите.
Беще мой ред.
— Според вас колко време всъщност сте стояли на верандата?
— О, не зная.
— Половин час?
— Не, по дяволите. Петнайсетина секунди.
Навярно по-скоро пет, подозирах аз. Два пъти разкарах Едгар из тези няколко секунди, като се опитвах да го накарам да си спомни дали в този момент е чул или видял нещо необичайно, нещо, за което е забравил да спомене. Напразно. Попитах го дори дали си спомня да му е замирисало на барут, но той бе непреклонен — казал всичко по време на първия си разговор с началника Максуел и толкова. Госпожа Мърфи потвърди думите му.
Чудех се какво е щяло да се случи, ако Едгар беше минал през живия плет десетина минути по-рано. Навярно сега нямаше да седи тук. Чудех се дали това му е минавало през ума.
— Как според вас се е измъкнал убиецът, щом не сте чули или видели нито кола, нито лодка? — попитах го аз.
— Ами мислих за това.
— И?
— Е, наоколо има много хора, които вървят, карат велосипеди, тичат за здраве и така нататък. Нали разбирате?
Струва ми се, че никой не би обърнал внимание, ако някой прави нещо такова.
— Добре. — Но тичащият за здраве човек със сандък за лед на главата би могъл да привлече вниманието. Имаше голяма вероятност убиецът все още да е бил някъде из района, когато Едгар се е натъкнал на труповете.
Оставих времето и мястото на убийството и започнах друга поредица въпроси.
— Семейство Гордън често ли имаха гости? — попитах госпожа Мърфи.
— Доста — отвърна тя. — Често готвеха навън. У тях винаги имаше по няколко души.