— Излизаха ли с яхтата си късно вечер? — попита Бет.
— Понякога — отвърна Едгар. — Двигателите им не можеха да се объркат. Понякога се връщаха ужасно късно.
— Колко късно?
— О, към два-три през нощта. Нощен риболовако питате мен.
Човек може да лови риба от „Формула 303“, на няколко пъти го бях правил и аз заедно с Том и Джуди, но тази яхта не е за риболов и бях сигурен, че Едгар го знае. Но Едгар беше от старата школа и смяташе, че никой не бива да говори лошо за мъртвите — освен под натиск.
Продължихме да ги разпитваме — за навиците на семейство Гордън, за странни автомобили и така нататък. Никога не бях работил с Бет Пенроуз, разбира се, но двамата бяхме на една и съща дължина на вълната и свирехме доста добре в дует.
След няколко минути госпожа Мърфи каза:
— Те изглеждаха наистина прекрасна двойка.
Долових намека и попитах:
— Смятате, че той е имал приятелка?
— О… не исках да кажа…
— А тя имаше ли си приятел?
— Ами…
— Когато Том не си е бил вкъщи, тя е имала посетител. Нали така?
— Ами, не казвам, че е бил приятел или нещо такова.
— Разкажете ни.
И тя го направи, но изобщо не бе чак толкова пикантно. Веднъж през юни, когато Том бил на работа, а Джуди си останала вкъщи, пристигнал приятен на вид, добре облечен брадат господин с бяла спортна кола от неопределен модел, който си тръгнал един час по-късно. Странно, но нямаше никакви улики за пламенна връзка, която би могла да доведе до престъпление от страст. После, преди няколко седмици, една събота, когато Том бил в морето с яхтата, в отбивката спрял „зелен джип“. От него слязъл мъж, който минал в задния двор, а там госпожа Гордън се печала на слънце по миниатюрни бикини. Той си свалил ризата и известно време двамата се пекли заедно.
— Не мисля, че беше редно, след като съпруга го нямаше — отсъди госпожа Мърфи. — Искам да кажа, че тя бе полугола, а този приятел си съблича ризата, ляга до нея и двамата просто си бъбрят, после той се изправя и си тръгва преди съпругът да се върне.
— Беше съвършено невинно — отвърнах аз. — Просто наминах да видя Том по работа.
Госпожа Мърфи ме изгледа. Усетих, че Бет също ме пронизва с поглед.
— Със семейство Гордън бяхме приятели — казах на госпожа Мърфи.
— О…
Господин Мърфи се подсмихна към тавана и ме информира:
— Жена ми има мръсно подсъзнание.
— Аз също. — Обърнах се към госпожа Мърфи. — Някога общували ли сте със семейство Гордън?
— Веднъж ги поканихме на вечеря, преди около две години, когато се преместиха тук. Те пък ни поканиха на барбекю веднага след това. Оттогава не сме се събирали.
Не можех да си представя защо.
— Познавахте ли някой от приятелите им по име? — попитах госпожа Мърфи.
— Не. Предполагам, че повечето са били от Плъм Айланд. Ако питате мен, те са странни хора.
И така нататък. Обичаха да приказват. Госпожа Мърфи се люлееше, господин Мърфи си играеше с лостчето на стола и постоянно променяше наклона на облегалката. Когато зае едно от легналите си положения, ме попита:
— Какво са направили? Откраднали са цял куп бацили, за да унищожат света ли?
— Не, откраднали са ваксина за много пари. Искали са да забогатеят.
— Да? Ами че те бяха само наематели на съседната къща. Знаехте ли го?
— Да.
— И плащаха адски много за такава къща.
— Откъде знаете?
— Познавам собственика. Един младок, Сандърс. Той е строител. Купи мястото от семейство Хофман, наши приятели. Сандърс плати прекалено много, после ремонтира къщата и я даде на семейство Гордън. Плащаха прекалено висок наем.
— Нека ви попитам направо, господин Мърфи — каза Бет.
— Някои смятат, че жертвите са се занимавали с наркотици. Вие как мислите?
— Възможно е — без колебание отвърна той. — Излизаха с яхтата по странно време. Не бих се изненадал.
— Освен брадатия със спортната кола и мен виждали ли сте някога подозрителни типове в двора или отпред? — по питах аз.
— Ами… честно казано, не мога да твърдя, че съм виждал…
— Госпожо Мърфи?
— Не, мисля, че не. Повечето хора изглеждаха почтени.
Пиеха прекалено много вино… кошът за отпадъци беше пълен с бутилки от вино… понякога ставах шумни, след като се напиеха, но музиката бе тиха — не тези ужасни неща, които се слушат напоследък.
— Имате ли ключ от тяхната къща?
Видях, че госпожа Мърфи стрелва с поглед господин Мърфи, който гледаше към тавана. Настана тишина, после господин Мърфи отвърна:
— Да, имахме ключ. Наглеждахме къщата, защото обикновено сме си тук.
— И?
— Ами… може би миналата седмица видяхме, че пристига ключар, и когато си тръгна, хм, просто отидох да проверя и ключът не ставаше. Почти очаквах Том да ми даде нов ключ, но не стана така. Той има ключ за моята къща. Нали разбирате? Затова телефонирах на Джил Сандърс и го попитах, нали разбирате, защото собственикът би трябвало да има ключ, но той не знаеше нищо. Не е моя работа, но ако семейство Гордън искаха да им наглеждам къщата, би трябвало да ми дадат ключ, нали? Сега се чудя дали не са криели нещо там.