— Ще ви направим почетен шериф, господин Мърфи. Но, не повтаряйте нищо от разговора ни пред никого освен пред началника Максуел. Ако някой дойде и заяви, че е от ФБР, от съфолкското областно управление, от нюйоркската полиция или нещо такова, може да лъже. Свържете се с началника Максуел или с детектив Пенроуз. Става ли?
— Става.
— Вие имате ли яхта? — попита Бет.
— Вече не. Прекалено много работа и пари.
— Някой посещавал ли е семейство Гордън с яхта?
— От време на време виждах яхти на кея им.
— Знаете ли на кого са принадлежали?
— Не но веднъж беше яхта, също като тяхната. Бързоходна но не тяхната. Имаше друго име.
— Бяхте ли достатъчно близо, за да го видите? — попитах аз.
— Понякога гледам с бинокъл.
— Как се казваше яхтата?
— Не мога да си спомня. Но не беше тяхната.
— Видяхте ли някого на борда? — попита Бет.
— Не. Просто случайно забелязах яхтата. Изобщо не видях някой да се качва или да слиза.
— Кога е било това?
— Чакайте да помисля… към юни… в началото на сезона.
— Семейство Гордън вкъщи ли си бяха?
— Не зная. Наблюдавах, за да видя кой ще излезе от къщата, но някак си са ми се изплъзнали, защото после чух двигателя и яхтата отплава.
— Добре ли виждате надалече?
— Не много добре, освен с бинокъл.
— А вие, госпожо Мърфи?
— Също.
Допуснах, че семейство Едгар и Агнес са наблюдавали с бинокъл къщата на Том и Джуди повече, отколкото признават, и попитах:
— Ако ви покажем снимки на различни хора, ще можете ли да ми кажете дали сте виждали някой от тях при семейство Гордън?
— Навярно.
Кимнах. Любопитните съседи могат да бъдат добри свидетели, но понякога, подобно на евтина камера за видеонаблюдение, те прекалено много свидетелстват за незначителни, неясни и досадни неща.
Прекарахме още половин час в задаване на въпроси, но информацията намаляваше с всяка минута. Всъщност господин Мърфи постигна почти невъзможното, като заспа по време на полицейски разпит. Хъркането му започваше да ми лази по нервите.
Изправих се и се протегнах. Бет също стана и подаде на госпожа Мърфи визитната си картичка.
— Благодаря, че ни отделихте от времето си. Потърсете ме, ако някой от двама ви се сети за нещо друго.
— Непременно.
— И запомнете — подчерта Бет, — аз водя разследването на този случай. Това е партньорът ми. Началникът Максуел ни помага. Не трябва да разговаряте за случая с никой ДРУГ.
Тя кимна, но не знаех дали семейство Мърфи биха могли да издържат пред атаките на някой като Тед Наш от Централното разузнавателно управление.
— Имате ли нещо против да се поразходим из двора ви? — попитах госпожа Мърфи.
— Не.
Сбогувахме се и аз й казах:
— Съжалявам, ако съм отегчил господин Мърфи.
— Това е времето му за следобеден сън.
— Разбирам.
Тя ни изпрати до входната врата и рече:
— Страх ме е.
— Няма причина — отвърна Бет. — Полицията наблюдава района.
— Могат да ни убият в леглото.
— Според нас е бил някой, когото жертвите са познавали — каза Бет. — Завистник. Вие няма за какво да се тревожите.
— Ами ако се върнат?
Отново започвах да се дразня и попитах малко остро:
— Защо му е на убиеца да се връща?
— Те винаги се връщат на местопрестъплението.
— Те никога не се връщат на местопрестъплението.
— Връщат се, ако искат да убият свидетелите.
— Вие или господин Мърфи бяхте ли свидетели на убийството?
— Не.
— Тогава не би трябвало да се притеснявате.
— Убиецът може да си мисли, че сме го видели.
Хвърлих поглед към Бет.
— Ще пратя патрулна кола да обикаля района — отвърна тя.
— Ако се почувствате нервна или чуете нещо, съобщете в полицията. Не се тревожете.
Агнес Мърфи кимна.
Отворих вратата и излязох навън.
— Тя наистина има право — казах на Бет.
— Зная. Ще се погрижа.
Двамата заобиколихме към страничния двор и открихме дупката в живия плет. Оттам се виждаше задната част на къщата на семейство Гордън и верандата, а ако човек минеше през плета и погледнеше наляво, можеше да види морето. В залива плаваше синьо-бяла яхта.
— Това е лодката на пристанищната полиция — каза Бет.