— Точно така. Мисля, че убиецът може да е лежал на шезлонга и да се е преструвал на заспал — ето защо не е слязъл да ги посрещне на кея. Двамата са познавали този човек и Том може да е извикал: „Хей, Джо, стани и ни помогни с този сандък, пълен с ваксина за ебола“. Или с антракс. Или с пари. И така, човекът се изправя, прозява се, прави няколко крачки към тях от някой от шезлонгите, приближава се, вади пистолет и им пръска черепите.
Става ли?
— Възможно е — отвърна Бет, заобиколи тебеширените очертания и застана на мястото, където трябва да беше стоял убиецът, няма и метър и половина от краката на жертвите. Аз заех мястото на Том. Бет вдигна дясната си ръка и с лявата стисна дясната си китка. Насочи показалец право към лицето ми и каза:
— Бум.
— Когато са ги застреляли, те не са носели сандъка. Иначе е щял да излети от ръката на Том. Първо са го оставили на земята.
— Не съм сигурна, че са носили сандък. Това е твоя теория, не моя.
— Тогава къде е сандъкът, който винаги беше на яхтата?
— Кой знае? Някъде. Виж тези две очертания, Джон.
Толкова са близо едно до друго, че се чудя дали изобщо биха могли да носят помежду си сандък, дълъг метър и двайсет.
Погледнах силуетите. Тя имаше право. Но все пак казах:
— Може да са го оставили няколко крачки по-назад, после да са се приближили към убиеца си, който е лежал на шезлонга или е стоял тук, или пък току-що е излязъл през братата.
— Възможно е. Във всеки случай, според мен семейство Гордън са се познавали с убиеца или убийците си.
— Съгласен съм — казах. — Струва ми се, че убиецът и жертвите не случайно са били на тези места. За него е било по-лесно да ги застреля в къщата, отколкото навън. Но той е избрал това място — стрелял е точно тук.
— Защо?
— Единствената причина, за която мога да се сетя, е, че пистолетът му е бил регистриран и че не е искал по-късно, ако го заподозрат, да подложат куршумите на балистична експертиза.
Тя кимна и погледна към залива.
— В къщата — продължих аз — куршумите биха могли да се забият някъде и той да не е в състояние да ги извади.
Затова се спира на изстрели отблизо в главата с едрокалибрен пистолет, така че куршумите да паднат в дълбокия залив.
Бет отново кимна и каза:
— Изглежда е така. Това обаче променя профила на убиеца. Не е някой наркоман или убиец с нерегистриран пистолет. Това е човек, който няма достъп до непроследимо оръжие — това е добър гражданин с регистриран пистолет.
Това е твоята версия, така ли?
— Тя отговаря на това, което виждам тук — отвърнах аз.
— Значи затова искаш имената на местните жители с регистрирани оръжия.
— Точно така. Едрокалибрен пистолет, при това регистриран, а не незаконен, и навярно автоматичен, а не револвер, защото е почти невъзможно да сложиш заглушител на револвер. Да започнем с тази теория.
— Как този добър гражданин с регистриран пистолет се е сдобил с незаконен заглушител? — попита Бет.
— Добър въпрос. — Замислих се върху целия профил, който бях развил, и отвърнах:
— Както и всичко останало в този случай, винаги има някакво несъответсвие, което прецаква добрата теория.
— Точно така. И после идват онези двайсет 45-калиброви автоматични пистолета на Плъм Айланд.
— Да, точно така.
Известно време продължихме да разговаряме, като се опитвахме да наредим парченцата от мозайката — опитвахме се да се върнем в 17:30 вчера, вместо в 17:30 днес.
През стъклените врати видях униформен саутхолдски полицай, но той не ни забеляза и се отдалечи.
— Когато бях дете, често идвах тук от Манхатън с типично американското си семейство татко, мама, брат ми Джим и сестра ми Лйц — казах на Бет след около пет минути импровизации. — Обикновено наемахме една и съща вила близо до къщата на вуйчо Хари и прекарвахме две седмици като храна на комарите. Въргаляхме се в отровен бръшлян, забивахме си рибарски кукички в пръстите и след това изгаряхме от слънцето. Трябва да ни е доставяло удоволствие, защото всяка година с нетърпение го очаквахме — семейство Кори на ежегодната си мазохистична ваканция. Тя се усмихна.
— Една година — продължих аз, — когато бях десетинагодишен, намерих куршум от мускет и нещо ми стана. Искам да кажа, че някакъв тип беше изстрелял това нещо преди сто или може би двеста години. Тогава вуйна Джун — Бог да я прости — ме заведе на едно място близо до селцето Къчог, което според думите й някога било селище на индианците корчоуг, и ми показа как да търся върхове на стрели, готварски гърнета, игли от кост и така нататък. Невероятно.
Бет не отговори нищо, но ме гледаше така, сякаш й е много интересно.