— Спомням си, че нощем не можех да спя и си мислех за куршуми за мускети и върхове на стрели, за заселници и индианци, за британски и континентални войници и така нататък. Преди двете вълшебни седмици да свършат, разбрах, че когато порасна, искам да стана археолог. Не се получи така, но мисля, че това е една от причините, поради които станах детектив.
Разказах й за отбивката на вуйчо Хари и как някога използвали сгурия и мидени черупки, за да няма прах и кал.
— И така, след хиляда години — казах аз, — из тези земи копае археолог, открива сгурията и черупките и прави предположението, че това е дълга готварска яма. Всъщност е открил път, но той ще направи така, че онова, което смята за готварска яма, да съответства на теорията му. Схващаш ли?
— Естествено.
— Чудесно. Добре, ето какво казвам на студентите си. Искаш ли да го чуеш?
— Давай.
— Добре, студенти — онова, което виждате на местопрестъплението при убийство, е замръзнало във времето, то вече не се движи, не е динамично. Можете да пресъздадете няколко версии за него, каквото е било като живо, но това са само теории. Детективът, подобно на археолога, може да събира твърди факти и научни доказателства и въпреки това да прави погрешни заключения. Прибавете към това няколко лъжи, лъжливи следи и хора, които се опитват да помогнат, но допускат грешки. Плюс хора, които ви казват онова, което искате да чуете в съответствие с теорията ви, други хора със скрити цели и самия убиец, който може да е подхвърлил фалшиви улики. Истината се намира сред цялата тази каша от противоречия, несъответствия и лъжи. В този момент — казах на Бет, — ако правилно съм разчел времето си, звънецът бие и аз заявявам:
— Дами и господа, вашата работа е да откриете истината.
— Браво — отвърна тя.
— Благодаря.
— И така, кой е убил семейство Гордън? — попита Бет.
— Тук ме хвана натясно — отвърнах аз.
15.
Стояхме на окъпаната от слънчевите лъчи уличка до черния форд на Бет Пенроуз. Наближаваше шест часът.
— Какво ще кажеш за един коктейл? — попитах.
— Можеш ли да откриеш къщата на Маргарет Уили — отвърна тя.
— Сигурно. Тя сервира ли коктейли?
— Ще я питаме. Скачай вътре.
Качих се. Бет запали мощния двигател и потеглихме на север през Насау Пойнт.
— По кой път? — попита тя.
— Надясно, струва ми се.
Бет взе завоя така, че гумите изсвириха.
— Намали — помолих я аз.
Тя намали.
Пътуването беше приятно — със свалените прозорци, залязващото слънце, чистия въздух, всичко. Бяхме далеч от залива и се намирахме във фермерски и лозарски район.
— Когато бях дете — казах, — имаше два вида ферми — за картофи, собственост главно на полски и немски семейства, пристигнали тук някъде към началото на века, и ферми за зеленчуци, собственост главно на първоначалните заселници. Тук има ферми, които са на една и съща фамилия повече от триста и петдесет години. Направо не е за вярване.
Известно време тя помълча, после отвърна:
— Моето семейство е притежавало фермата си сто години.
— Наистина ли? И баща ти я е продал?
— Трябваше. Когато съм се родила аз, фермата се е намирала по средата на предградията. — Смятаха ни за странни.
В училище ми се смееха. За това, че съм дъщеря на фермер. — Тя се усмихна. — Но татко се смя последен. Един милион долара за земята. Тогава бяха големи пари.
— И сега са големи. Ти ли ги наследи?
— Още не. Но прахосвам парите на тръстов фонд.
— Ще се омъжиш ли за мен?
— Не, но ще ти дам да покараш БМВ-то ми.
— Тук намали и завий наляво.
Тя зави и отново се насочихме на север. Бет ме погледна и каза:
— Разбрах, че си бил женен.
— Разведен съм.
— Подписано, подпечатано и доставено на адресата?
— Така ми се струва.
— Спомням си един материал по телевизията… когато са те ранили… привлекателна жена посещава болницата за едно с кмета, шефа на полицията… спомняш ли си го?
— Не. Но чух за това — отвърнах аз. — Надясно и веднага наляво.
Оказахме се на Лайтхауз Роуд и аз казах:
— Карай бавно и ще четем номерата.
От двете страни на уличката — която около километър и половина по-нататък водеше до фара Хортън Пойнт — бяха пръснати малки къщи, заобиколени от лози.
Стигнахме до приятна тухлена вила, на пощенската кутия на която пишеше „Уили“. Бет спря колата на тревата.
— Предполагам, че е тук.
— Навярно. Между другото телефонният указател е пълен с фамилии като нейната. Сигурно стари чешити.
Слязохме и тръгнахме по каменната пътека към входната врата. Нямаше звънец и почукахме. Почакахме. Под големия дъб до къщата бе паркиран автомобил, затова зао-оиколихме отстрани, после и отзад.