— Кой е Крумпински?
— Не зная. Някой. Полска водка. Стаили Крумпински.
Той е рекламно творение. Седи си на верандата и говори мъгляви неща за водката. На деветдесет и пет години е. Неговият брат близнак Стивън е бил производител на вино и е починал на трийсет и пет. Какво ще кажеш?
— Чакай да помисля. Междувременно, този прекалено скъп акър земя ми се струва по-странен, като имаш предвид, че семейство Гордън биха могли да го вземат под наем за хиляда долара. Това важно ли е за убийствата?
— Може би. От друга страна, възможно е да става дума и за лоша преценка от страна на Том и Джуди или даже за измама. Може да са измислили начин да откупят правата за обработване на земята. Така за двайсет и пет хиляди ще имат цял акър точно до морето, който навярно ще струва сто хиляди, ако може да се застроява. Добра печалба. Тя кимна.
— Ще поговоря с хората в общината за средните продажни цени. Очевидно си измислил нова теория.
— Може би. Не е очевидно. Известно времтя помълча, после продължи:
— Искали са непременно да станат собственици на земята. Нали така? Защо? За да я разработят ли? Веднага?
Някакъв голям проект? Нефт, газ, въглища, диаманти, рубини…? Какво?
— На Лонг Айланд няма минерали, благородни метали и скъпоценни камъни. Само пясък, глина и скала. Зная го даже аз.
— Така е… но имаш нещо предвид.
— Не е нещо конкретно. Имам онова… чувство… като че зная какво е важно и какво не, като някой от онези образно-асоциативни тестове. Нали разбираш? Виждаш четири картини — птица, пчела, мечка и тоалетна чиния. Коя от четирите не си е на мястото?
— Мечката.
— Мечката ли? Защо мечката?
— Тя не лети.
— И тоалетната чиния не лети — отбелязах аз.
— Тогава и мечката, и тоалетната чиния не са си на мястото.
— Ти не… Така или иначе, усещам кое е на мястото си в цялостната картина и кое не.
— За това усещане ли ми говореше сутринта?
— Да.
Стоповете на госпожа Уили светнаха и тя отби от магистралата по черен фермерски път. Бет не внимаваше и след като за малко не пропусна завоя, трябваше да го вземе едва ли не на две колела.
Поехме на север към скалите по пътя, който минаваше между картофена нива наляво и лозя надясно. Друсахме се с петдесетина километра в час. Вдигахме адски много прах и аз действително можех да го усетя в устата си. Вдигнах си прозореца и казах на Бет да ме последва.
Тя го направи и без никаква връзка каза:
— Амчи веч сме близо бе.
— Аз не говоря така. И не го намирам за смешно.
— Ясен си ми бе.
Госпожа Уили зави по още по-тясна пътека с дълбоки коловози и след неколкостотин метра спря. Спряхме и ние.
Възрастната дама слезе. Ние също. Бяхме покрити с прах, както и колата — и отвън, и отвътре.
Приближихме се до госпожа Уили, която стоеше в основата на скалата.
— Не е валяло от две седмици — каза тя. — Лозарите обичат да е така по това време на годината. Казват, че гроздето ставало по-сладко и не толкова воднисто. Готово за гроздобер.
Отупвах праха от тениската и челото си и изобщо не ми пукаше.
Госпожа Уили продължи:
— Но това време на годината картофите също нямат нужда от дъжд. Но за зеленчуците и овощните дървета няма да е зле да се понаквасят.
Наистина, ама наистина не ми пукаше, но не знаех как да изразя това, без да ставам груб. Предполагам, че някои хора се молят за дъжд, а други за слънце — казах. — Такъв е животът. Тя ме погледна и отвърда:
— Вие не сте оттук, нали?
— Не, госпожо. Но вуйчо ми има къща тук. Хари Бонър.
Брат на майка ми. Има ферма до залива долу в Матитък.
— А, да. Жена му Джун се спомина приблизително по същото време като моя Тад.
Горе-долу. — Не се изненадвах толкова, че Маргарет Уили познава вуйчо Хари — искам да кажа, че постоянното население тук е двайсетина хиляди, тоест с пет хиляди души по-малко, отколкото работят в Емпайър Стейт Билдинг. Не искам да кажа, че всичките двайсет и пет хиляди души, които работят в Емпайър Стейт Билдинг, се познават, но така или иначе, предполагам, че Маргарет и покойният Тад Уили са познавали покойната Джун Бонър. Хрумна ми странната мисъл, че ако събера Маргарет и лудия Хари, ако те се оженят и ако умрат, ще ми оставят хиляди акри земя в Северния край. Първо щеше да ми се наложи да очистя братовчедите си, разбира се. Това звучеше малко прекалено като в Шекспир. Имах силното чувство, че съм прекарал прекалено дълго време тук, в седемнайсети век.
— Джон? Госпожа Уили те попита нещо.
— О, извинете! Раниха ме тежко и все още от време на време губя съзнание.
Изглеждате ужасно — съобщи ми госпожа Уили.
— Благодаря.