— Питах ви как е вуйчо ви?
— Много добре. Сега си е в града. Прави много пари на Уолстрийт. Но е много самотен, откакто почина вуйна Джун.
— Предайте му моите почитания.
— Непременно.
— Вуйна ви беше прекрасна жена.
— Да. — Каза го с онази интонация, която означава: „Как ли племенникът се е е пръкнал такъв кретен?“
Джун беше добър археолог любител и историк — продължи Маргарет.
Точно така. Членуваше в Пеконийското историческо дружество. И вие ли членувате там?
Да. Така се запознахме. Вуйчо ви не проявяваше интерес, но финансира няколко разкопки. Разкопахме основите на фермерска къща от 1681 година. Би трябвало да разгледате музея ни, ако досега не сте го направили.
— Всъщност днес имах намерение да ида, но изникна този случай.
— Отваряме само през уикендите след Деня на труда. Но аз имам ключ.
Ще ви се обадя по телефона. — Погледнах нагоре към скалата, която се издигаше от равнината, и попитах:
— Това ли е земята на семейство Гордън?
Да. Виждате ли онзи кол ей там? Това е югозападният ъгъл. На стотина метра по тази пътека е югоизточният ъгъл. Участъкът започва оттук и стига до върха на скалата, после се спуска от другата страна и свършва при горната граница на прилива.
Наистина ли? Не ми звучи много точно.
Съвсем точно е. Такива са и обичаят, и законът. До горната граница на прилива. Плажът е на всички.
— Ето затова обичам тази страна.
Нима?
— Категорично.
Тя ме погледна и каза:
— Аз съм от Дъщерите на американската революция.
— Веднага го разбрах, госпожо.
Семейството ми живее в този окръг от 1653-та.
Мили Боже!
Пристигнали са от Масачузетс с „Форчън“, корабът след „Мейфлауър“. После са дошли тук, на Лонг Айланд.
Невероятно. За малко да сте наследничка на първооснователите от „Мейфлауър“.
Наследничка съм на първооснователите от „Форчън“ — отвърна госпожа Уили, огледа се и аз проследих погледа й. На юг от нас се простираше картофената нива надясно и лозята наляво. Трудно е да си представиш какъв е бил животът през седемнайсети век. На хиляди километри от Англия, гори на мястото на днешните полета, прочистени с помощта на брадви и волове, непознат климат, непозната почва, малко домашни животни, несигурни източници на облекло, оръдия, семена, барут, и навсякъде враждебно настроени индианци.
— Звучи по-ужасно от Сентръл Парк посред нощ през август.
Маргарет Уили не ми обърна внимание и продължи:
— За хора като нас — искам да кажа за моя народ — е много трудно да се разделим дори само с един акър земя.
— Така е. — Но за двайсет и пет бона можем да поговорим. — Веднъж намерих куршум от мускет — информирах я аз.
Госпожа Уили ме изгледа така, сякаш съм кретен. После насочи вниманието си към Бет и известно време поговори с нея, а накрая каза:
— Е, няма нужда да ви водя догоре. Има пътека. Изкачването не е трудно, но внимавайте откъм морето. Склонът е стръмен и няма за какво да се задържи човек. Тази скала всъщност е морена от последната ледникова епоха. Ледникът е свършвал точно тук.
Всъщност сега ледникът стоеше пред мен.
— Благодаря за времето и търпението ви, госпожо Уили — казах аз.
Тя понечи да си тръгне, после погледна Бет и я попита:
— Имате ли представа кой може да го е направил?
— Не, госпожо.
— Свързано ли е с работата им?
— В известен смисъл. Но няма нищо общо с биологични оръжия или нещо опасно.
Маргарет Уили не изглеждаше убедена. Тя се върна в колата си, запали двигателя и потегли сред облак прах. Извиках след нея:
— Яж ми праха, Маргарет. Дърта кучка такава…
— Джон!
Отново изтупах праха от дрехите си и попитах Бет:
— Знаеш ли защо Дъщерите на американската революция не правят групов секс?
— Не, но очевидно след малко ще разбера.
— Права си. Дъщерите на американската революция не правят групов секс, защото не искат да им се налага да пишат благодарствени писма.
— Неизчерпаем източник ли имаш на такива вицове?
— Естествено.
Вдигнахме поглед към скалата.
— Хайде да видим тази гледка за двайсет и пет бона — казах аз.
Открихме тясната пътека и аз тръгнах пръв. Пътеката минаваше сред гъсти храсти, много дъбови шубраци и няколко по-високи дървата, които приличаха на кленове, но със същия успех можеха да са и бананови.
Бет беше облечена в поплинова пола и носеше обикновени обувки, което изобщо не и помагаше. Затова й помогнах на няколко стръмни места. Тя придърпа полата си нагоре и имах възможността да разгледам два съвършени крака.
До върха оставаха само петнайсетина метра, приблизително колкото да изкачиш пететажна сграда, което някога правех с лекота и ми оставаше достатъчно енергия, за да разбия с крак някоя врата, да поваля престъпника на пода, да му щракна белезниците и да го извлека на улицата. Но това бе преди. Сега краката ми трепереха. Пред очите ми танцуваха черни кръгове и трябваше да спра и дори да коленича.