— Добре ли си? — попита Бет.
— Да… Само минутка… — Поех си няколко пъти дъх и продължих напред.
Стигнахме до върха. Растителността тук беше по-оскъдна заради вятъра и соления въздух. Погледнахме към Лонгайландския пролив. Панорамата наистина бе невероятна. Въпреки че южният склон на скалата беше само петнайсетина метра от основата до хребета, северният склон към плажа бе дълъг трийсетина метра. Както ни беше предупредила госпожа Уили, той се спускаше към водата почти отвесно и когато погледнахме надолу, можехме да видим водорасли, изтъркани от водата улеи, тинести свлачища и ронещи се скали, спускащи се към прекрасен дълъг плаж, който се простираше на километри в двете посоки.
Проливът беше спокоен и видяхме няколко яхти и кораби. Голям товарен кораб плаваше на запад към Ню Йорк или към някое от кънектикътските пристанища. На петнайсетина километра можехме да различим брега на Кънектикът.
Скалата продължаваше около километър и половина на запад и изчезваше като нос в Пролива. На изток минаваше няколко километра успоредно с плажа и свършваше при Хортън Пойнт, който ясно можехме да различим заради фара.
Зад нас, натам, откъдето бяхме дошли, се простираха равнинни обработваеми земи и картофените ниви, лозята, овощните градини и царевицата се виждаха като кръпки. Стари дървени къщи и бели, а не червени плевници осейваха зеления пейзаж.
— Каква гледка, а? — казах.
— Великолепна — съгласи се Бет. — И струва ли наистина двайсет и пет хиляди?
— Това е въпросът. — Погледнах я. — Ти как мислиш?
— На теория, не. Но оттук, отгоре — да.
— Добре казано. — Видях голям камък сред високата трева, седнах на него и се загледах в морето.
Бет застана до мен и също се загледа към водата. И двамата бяхме потни, мръсни, прашни, останали без дъх и уморени.
— Време е за коктейлите — казах. — Да си тръгваме.
Почакай малко. Хайде да си представим, че сме Том и Джуди. Кажи ми какво са искали, какво са търсили тук. Добре… — Стъпих върху камъка и се огледах. Слънцето залязваше и небето на изток беше лилаво. На запад бе розово, а над нас — синьо. Летяха чайки, из Пролива се разбиваха белите гребени на вълните, по дърветата пееха птици, от североизток духаше вятър, миришеше на есен и на сол.
— Идваме от Плъм Айланд — казах. — Прекарали сме целия ден на закрито, в лабораторни дрехи, заобиколени от вируси. Взели сме душ, бързо сме се качили на „Спирохета“ или на ферибота, пресекли сме Пролива, взели сме колата и сме дошли тук. Тук е открито, чисто и освежаващо. Тук е животът… Взели сме си бутилка вино и одеяло. Пием си виното, любим се, лежим на одеялото и гледаме как изгряват звездите. Може би слизаме долу на плажа и плуваме или караме сърф под звездите и луната. Намираме се на безброй километри от лабораторията. Прибираме се вкъщи, готови за още един работен ден.
Известно време Бет помълча, после, без да отговаря, се приближи до ръба на скалата, след това се обърна и отиде до единственото по-нормално дърво на хребета — триметров чворест дъб. Наведе се и се изправи с навито въже в ръка.
Виж това.
Отидох при нея и погледнах находката й. Направено от зелен найлон и дебело сантиметър и нещо, въжето беше на възли на разстояние от около метър един от друг. Единият му край бе завързан за дървото.
— Навярно е достатъчно дълго, за да стигне до плажа — каза Бет.
Кимнах.
Така спускането и изкачването определено ще е по-лесно.
— Да. — Тя коленичи и погледна надолу. Аз направих същото. Въжето беше оставило следа в тревата. Както вече казах, склонът бе стръмен, но не чак толкова труден за преодоляване от човек в добра форма, дори без въже.
Наведох се още повече над ръба и забелязах, че там, където тревата се бе изтрила от въжето, в почвата се виждаха червеникави жилки глина и желязо. Забелязах и още нещо на около три метра надолу имаше нещо като скален перваз. Бет също го видя и каза:
— Ще ида да погледна.
Дръпна въжето и доволна, че е здраво завързано за дънера и че дънерът е здраво закрепен за земята, се хвана с две ръце и се спусна заднишком на перваза. После ми извика:
— Ела. Тук има нещо интересно.
— Добре. — Тръгнах по склона, хванал въжето в една ръка. Застанах на перваза до Бет.
— Виж това — каза тя.
Первазът беше дълъг около три метра и около метър в най-широката си част. По средата му имаше пещера, но се виждаше, че не е естествена. Всъщност следите от лопата си личаха съвсем ясно. Приклекнахме и надникнахме в отвора. Пещерата бе малка, около един метър в диаметър и само около метър и двайсет дълбока. Нямах представа за какво е, но предположих: