— Тук можеш да скриеш обяда за пикника и хладилната чанта с вино.
— Можеш дори да си сложиш краката вътре и като полегнеш на перваза, да си поспиш — прибави Бет. Или да правиш секс.
— Защо ли веднага се сетих, че ще кажеш тъкмо това?
— Ами, вярно е. — Аз се изправих. — Може да са имали намерение да я разширят.
— Защо?
— Не зная. — Обърнах се към Пролива и седнах с крака, увиснали от перваза. — Тук е страхотно. Защо не седнеш?
— Студено ми е.
— Ето, вземи ми тениската.
— Не, смърди.
— И ти не ухаеш на рози.
— Уморена съм, мръсна съм, чорапогащникът ми е скъсан и трябва да се изкъпя.
— Тук е романтично.
— Би могло да е. Но не и сега. — Тя се изправи, хвана въжето и се заизкачва към върха. Изчаках я, после я последвах.
Бет нави въжето и пак го остави под дървото, както го беше намерила. Обърна се и двамата се оказахме лице в лице, на трийсетина сантиметра един от друг. Знаете ги тия неловки моменти. Постояхме така точно три секунди, после аз протегнах ръка и я погалих по косата, сетне и по лицето. Приближих се за големия целуфан, сигурен, че най-поел е ще слеем устни, но тя отстъпи и промълви вълшебната думичка, на която всички модерни мъже в Америка са тренирани да реагират като кучето на Павлов.
— Не.
Незабавно отскочих два метра назад и плеснах с ръце зад гърба си. Оная ми работа увисна като отсечено дърво и аз възкликнах:
— Погрешно съм взел приятелските ти закачки за сексуална покана. Прости ми.
Всъщност не се случи точно така. Тя наистина промълви „не“, но аз се поколебах с изражение на жалко разочарование и Бет каза: „Не сега“, което е хубаво, после добави: „Може би по-късно“, което беше още по-хубаво, и накрая рече: „Харесвам те“, което бе най-хубаво.
— Не бързай — отвърнах аз и бях искрен, стига тя да се вместеше в рамките на седемдесет и два часа, което за мен е нещо като краен срок. Всъщност чакал съм и повече време.
Не казахме нищо повече по този въпрос, спуснахме се от другата страна на скалата и се качихме в колата.
Тя запали двигателя, превключи на скорост, после пак изключи, наведе се към мен и леко ме целуна по бузата, след това отново включи на скорост и потеглихме сред облак прах.
Километър и половина по-нататък излязохме на Мидъл Роуд. Бет имаше добро чувство за ориентация и се отправихме обратно към Насау Пойнт без моя помощ.
Стояхме до отворена бензиностанция и използвахме съответните тоалетни, за да се освежим, както се казва. Не мога да си спомня кога за последен път бях изглеждал толкова мръсен. Аз съм доста спретнат тип, манхатънско конте с ушити по поръчка костюми. Сега отново се чувствах като хлапе — като мръсния Джони, който рови наоколо из индианските гробища.
От магазинчето на бензиностанцията купих няколко страхотни закуски — говежда пастърма, фъстъчени бисквити и желирани мечета. В колата предложих на Бет, но тя отказа.
— Ако сдъвчеш всичко това заедно, има вкус на един тайландски специалитет, казва се Сандан Фон. Съвсем случайно го открих.
— Разбрах те.
Няколко минути пътувахме в мълчание. Съчетанието от говежда пастърма, фъстъчени бисквити и желирани мечета имаше ужасен вкус, но аз умирах от глад и исках да изчистя праха от устата си.
— Какво мислиш? — попитах. — Искам да кажа, за скалата?
Тя помълча малко, после отвърна:
— Мисля, че и аз щях да харесвам семейство Гордън.
— Сигурен съм.
— Мъчно ли ти е?
— Да… искам да кажа, че не бяхме чак толкова големи приятели… познавах ги само от няколко месеца, но бяха добри хора, адски забавни и жизнерадостни. Бяха прекале но млади, за да завършат така живота си.
Тя кимна.
Пресякохме издигнатия път към Насау Пойнт. Започваше да се здрачава.
— Разумът ми подсказва, че онова парче земя е такова, каквото изглежда. Романтично кътче, място, което да е само за тях двамата. Били са от Средния Запад, навярно са имали там своя земя, а тук са се оказали наематели в район, в който земята означава много, също като там, откъдето са дошли… Нали така?
— Точно така.
— И все пак…
— Да. И все пак… И все пак, ако бяха взели скалата под наем за пет години, са можели да си спестят двайсетина бона. Но е трябвало да са собственици на земята. Помисли за това.
— Мисля.
Завихме към къщата, в която бяха живели Том и Джуди, и Бет спря зад джипа ми.
— Беше дълъг ден — каза тя.
— Ела до вкъщи. Карай след мен.