— Не, тази вечер си отивам у нас.
— Защо?
— Вече няма причина да оставам денонощно тук и управлението няма да ми плати мотела.
— Мини първо през вкъщи. Трябва да ти дам компютърните разпечатки.
— Ще почакат до утре. Сутринта трябва да ида до службата. Защо не се срещнем към пет часа?
— При мен.
— Добре. При теб, в пет часа. Дотогава ще съм събрала някаква информация.
— И аз.
— Искам да не правиш нищо без мен — отвърна Бет.
— Добре.
— Уточни положението си с началника Максуел.
— Ще го направя.
— И си почини малко — рече тя.
— И ти.
— Хайде, махай се от колата ми. — Бет се усмихна. — Прибирай се вкъщи. Наистина.
— Ще го направя. Наистина. — Слязох от колата й. Тя направи обратен завой, махна ми с ръка и потегли.
Седнах в джипа си и реших да не правя нищо, което да ме накара да говоря на френски. Закопчах си колана, заключих вратите, свалих ръчната спирачка. Запалих двигателя и колата просто нямаше какво да ми каже.
Докато шофирах към къщи, ми дойде наум, че не съм се сетил да използвам дистанционното управление, за да запаля джипа. Е, какво значение имаше? Така или иначе, новите бомби за коли избухваха след около пет минути. Освен това никой не се опитваше да ме убие. Е, един се беше опитал, но това нямаше нищо общо със сегашния случай. Имаше голяма вероятност да е било случайно, или ако е било предварително подготвено, убийците да смятаха, че съм извън играта и че за онова, с което съм ги ядосал, вече е отмъстено и без да съм мъртъв… Така действа мафията — ако оцелееш, обикновено те оставят на мира. Но онези господа, които бяха стреляли по мен, решително приличаха на латиноамериканци. А тези hombres никога не смятат работата за свършена, докато не гушнеш чимшира.
Но в момента това не ме вълнуваше. Повече ме интересуваше какво става тук. Искам да кажа, седя си аз в най-мирното кътче на планетата, опитвам се да накарам мозъка и тялото си да се възстановят, а точно под повърхността се случват всякакви странни неща. Продължавах да си мисля за свинята, от ушите, носа и устата на която течеше кръв… Осъзнах, че хората на този малък остров са открили нещо, което е в състояние да изтреби всичко живо на земята.
Най-удобното в използването на биологични оръжия е това, че лесно може да се отречеш от тях и че произходът им е неустановим. Биологичните проучвания и разработването на оръжия винаги са били пропити с лъжи, измама и отричане. Странното в този случай беше, че от обичайната реакция нямаше абсолютно никакъв смисъл. Убийството на Том и Джуди Гордън нямаше нищо общо с биологичните оръжия или тероризма.
Завих в отбивката пред имението на вуйчо Хари. Гумите ми захрущяха по мидените черупки. Къщата бе тъмна и когато изключих фаровете, целият свят потъна в мрак. Как живееха в мрака тези провинциалисти?
Загащих си тениската, за да оголя дръжката на пистолета. Дори не знаех дали някой не си е играл с него — онзи, който би си позволил да пипа нечии шорти, определено не би се посвенил да бъзика и оръжието. Трябваше да го проверя по-рано.
Така или иначе, стиснал ключовете в лявата си ръка, отворих вратата, готов да извадя пистолета с дясната. Той би трябвало да е в дясната ми ръка, но мъжете трябва да проявяват смелостта си, дори когато са съвсем сами. Искам да кажа, кой ли ме гледа? Предполагам, самият аз. Ти си смел, Кори. Ти си истински мъж. На истинския мъж внезапно му се допика, което и направих в тоалетната до кухнята.
Без да паля никакви лампи, проверих телефонния секретар в кабинета и видях, че имам десет съобщения — доста голямо количество за човек, който през цялата предишна седмица не е получил нито едно.
Като предположих, че съобщенията няма да са особено приятни или полезни, си налях голяма чаша бренди от кристалната гарафа на вуйчо в една от кристалните му чаши.
Седнах на вуйчовото кресло и отпих, като се колебаех между бутона за съобщенията, леглото и още едно бренди. Последната номинация спечели на няколко пъти и аз отложих момента на попадането в прегръдките на електронния ужас на телефонния секретар, докато не усетих леко изтръпване.
Накрая натиснах бутона.
— Имате десет съобщения — в потвърждение на брояча каза гласът.
Първото беше пристигнало в седем сутринта и идваше от вуйчо Хари, който снощи ме гледал по телевизията, но не искал да ми звъни толкова късно, въпреки че нищо не му бе попречило да ми звънне толкова рано. За щастие в седем сутринта аз пътувах към Плъм Айланд.
Имаше още четири подобни съобщения — от родителите ми във Флорида, които не ме бяха гледали по телевизията, но чули, че са ме показвали, от една дама на име Коби, с която от време на време се срещам и която незнайно защо може би искаше да стане Коби Кори, и накрая, по едно обаждане от брат ми Джим и сестра ми Лин, които умеят да поддържат връзка. Навярно съобщенията, свързани с краткото ми появяване по новините, щяха да са повече, но малко хора имаха номера ми, а и не всички биха ме познали, тъй като бях отслабнал и изглеждах ужасно.