Нямаше съобщение от бившата ми съпруга, която макар вече да не ме обича, иска да зная, че ме харесва като човек, а това е адски странно, защото не съм чак толкова за харесване. За обичане да, но не и за харесване.
След това идваше партньорът ми Дом Фанели, който беше телефонирал в девет сутринта.
— А бе, сакатия, видях ти мутрата по сутрешните новини — каза той. — Какво правиш там, по дяволите? Двама педровци се оглеждат за теб, а ти се появяваш по телевизията и сега всички знаят, че си на изток. Що не си оставиш адреса в централната поща в Колумбия? Както и да е, имам още добри новини — шефът се чуди какво правиш на местопрестъпление. Какво става там? Кой е очистил онези двамата? Хей, тая е супер гадже. Имаш ли нужда от помощ? Ако имаш, свиркай. И си дръж боздугана в дюкяна. Чао.
Усмихнах се. Малкият Дом, Пич, на когото може да се разчита. Още помня как стоеше над мен, докато кръвта ми изтичаше на улицата. В едната си ръка държеше полуизядена поничка, а в другата стискаше патлака си. Отхапа от поничката и ми каза: „Ще ги пипна, Джон. Кълна се в Господ, ще пипна тия копелета, дето те убиха“.
Спомням си как го информирах, че не съм мъртъв, а той отвърна, че знаел, но че навярно скоро съм щял да се гътна. В очите му имаше сълзи, което ме накара да се почувствам ужасно, и той се опитваше да разговаря с мен, докато преживяше поничката, а аз не можех да го разбера, после ушите ми закънтяха и загубих съзнание.
Така или иначе, следващото съобщение се бе получило в девет и половина. Търсеха ме от „Ню Йорк Таймс“ и се зачудих откъде са разбрали кой съм и къде живея. После гласът каза: „Можете ежедневно да получавате вестника като нов абонат само за три долара и шейсет цента седмично в продължение на три месеца. Моля, телефонирайте ни на 1-800-631-2500 и незабавно ще започнем доставката“.
— Получавам си го в службата. Следващият.
От високоворителя се разнесе гласът на Макс.
— Джон, официално, ти вече не работиш за саутхолдското окръжно управление. Благодаря ти за помощта. Дължа ти един долар, но предпочитамда те почерпя едно. Позвъни ми.
— Мамка ти, Макс.
Следващото съобщение беше от господин Тед Наш, най-страхотният супершпионин от ЦРУ.
— Просто искам да ти напомня, че убиецът или убийците са на свобода и е възможно да те вземат на прицел — каза той. — Изключително много ми беше приятно да работя заедно теб и съм сигурен, че пак ще се срещнем. Пази се.
— Да ти го начукам, Тед. — Искам да кажа, ако ще ме заплашваш, поне имай куража да си го кажеш направо, въпреки че се записва.
Имаше още едно съобщение, но аз изключих секретаря преди да го пусне, после набрах номера на „Саундвю“ и поисках да ме свържат с Тед Наш. Служителят, млад мъж, отговори, че под това име не се бил регистрирал никой.
— Ами Джордж Фостър? — попитах.
— Не, сър.
— Бет Пенроуз?
— Току-що си замина.
Описах му Наш и Фостър и младежът каза:
— Да, тук има двама господа, които отговарят на описанието.
Още ли са при вас?
— Да.
— Кажете на по-едрия тип, онзи с черната къдрава коса, че господин Кори е получил съобщението му и че би трябвало да обърне внимание на собственото си предупреждение. Разбрахте ли?
— Да, сър.
— Предайте му също, че съм казал да иде да си го начука.
— Да, сър.
Затворих и се прозях. Чувствах се адски кофти. През последните две денонощия бях спал максимум три часа.
Отново натиснах бутона за съобщенията. Разнесе се гласът на Бет:
— Здрасти, обаждам се от колата… Просто исках да ти благодаря за помощта. Не зная дали ти го казах… Във всеки случай, радвам се, че се запознахме, и ако утре нещо не успеем да се видим — може да нямам път нататък — имам много работа и доклади в службата — ами, така или иначе, ще ти позвъня. Още веднъж ти благодаря.
— Край на съобщенията — каза секретарят.
Отново пуснах последния запис. Бе ми телефонирала няма и десет минути след като се разделихме и гласът и определено звучеше официално и далечно. Всъщност това си беше чисто разкарване. Хрумна ми абсолютно параноичната мисъл, че Бет и Наш са станали любовници, че в този момент са в стаята му и че правят див, страстен секс. Я се стегни, Кори. Когато боговете искат да унищожат някого, първо го карат да се надърви.
Искам да кажа, какво друго можеше да се е объркало? Прекарах деня в лабораторията и навярно съм се заразил с бубонна чума, навярно съм я загазил в службата, Педро и Хуан знаят къде съм, приятелчето ми Макс ме уволнява, после някакъв тип от ЦРУ безпричинно ме заплашва… е, може и да си е измислил някаква причина — накрая голямата ми любов набързо си тръгва и аз си я представям с крака, обвити около онзи кретен. Освен това Том и Джуди, които ме харесваха, са мъртви. И бе едва девет вечерта.