Внезапно ми дойде наум идеята за манастир. Или още по-добре един месец на Карибите, в преследване на едрия ми приятел Питър Джонсън от остров на остров.
А можех да остана тук и да се съпротивлявам. Реванш, реабилитация, победа и слава. Джон Кори беше способен на това. Още повече че имах нещо, което нямаше никой друг — имах смътна идея за какво е всичко това.
Седях в тъмния тих кабинет и за пръв път през целия ден бях в състояние да мисля, без да ми пречат. В главата ми имаше цял куп неща и сега започнах да ги подреждам.
Докато зяпах през тъмния прозорец, мъглявите усещания, че нещо ми се губи, плуваха като бели петна върху черния екран и започваха да оформят образа. Бях далеч от цялостната картина, да не говорим за подробностите, но можех да направя сериозни предположения за размера, формата и насоката на това нещо. Трябваха ми още няколко светли точки, пет-шест мъгляви усещания — и щях да имам отговор на въпроса защо са убили Том и Джуди.
16.
Утринните слънчеви лъчи нахлуваха през прозорците на спалнята ми и аз с радост установих, че съм жив, че кървавата мъртва свиня на възглавницата до мен е била само лош сън. Заслушах се в песните на птиците, просто за да се уверя, че не съм единственото живо същество на земята. Някъде над залива изписка чайка. На моравата пред къщата кряскаше дива гъска. В далечината лаеше куче. Чудесно.
Станах, взех душ, обръснах се и така нататък, после отидох в кухнята да си направя кафе.
Бях прекарал нощта в мислене или, както казват в нашата професия, ангажиран с дедуктивна логика. Освен това бях отговорил на съобщенията на вуйчо Хари, на родителите ми, на брат ми исестра ми и на Дом Фанели, но не и на „Ню Йорк Таймс“ и на Макс. Казах на всички, че човекът по телевизията не съм бил аз и че не съм гледал въпросните новини. Казах-им също, че въпросната вечер съм гледал футболното предаване в Старата градска таверна — което всъщност би трябвало да направя — и че имам свидетели. Всички ми повярваха. Надявах се да повярва и шефът ми, гореспоменатият детектив лейтенант Улф.
Освен това предадох на вуйчо Хари поздрави от Маргарет Уили, но той като че ли не прояви интерес.
— С Дики Джонсън заедно сме родени, заедно израснахме, заедно имахме много жени и заедно остаряхме, но той умря преди мен — съобщи ми вуйчо.
Колко потискащо! Обадих се на Дом Фанели, но него го нямаше и оставих съобщение на съпругата му Мери, с която много добре се разбирах преди да се оженя, но двете с бившата ми изобщо не се харесваха. Нито пък подновихме приятелството си след като се разведох и ме раниха. Странно. Искам да кажа, с жените на партньорите. Това е меко казано особена връзка. Във всеки случай, помолих Мери:
— Предай на Дом, че онзи по телевизията не съм бил аз.
Много хора са допуснали същата грешка.
— Добре.
— Ако умра, убили са ме от ЦРУ. Кажи му това.
— Добре.
На Плъм Айланд може да има хора, които също се опитват да ме убият. Кажи му и това.
— Добре.
— Кажи му, ако умра, да говори със Силвестър Максуел, тукашния началник на полицията.
— Добре.
— Как са децата?
— Добре.
Свършвам. Белият ми дроб отказва. — Затворих.
Е, поне го бях заявил официално и ако федералните подслушваха телефона ми, не беше зле да чуят, че казвам, че според мен от ЦРУ се опитват да ме убият.
Разбира се, всъщност не мислех така. На самия Тед Наш му се искаше да ме убие, но се съмнявах, че Управлението би одобрило очистването на някого само заради сарказма му. Въпросът обаче бе, че ако този случай имаше сериозна връзка с Плъм Айланд, нямаше да се изненадам, ако последват още няколко трупа.
Докато разговарях по телефона, проверих с фенерче и лупа пистолета и мунициите си. Всичко изглеждаше наред. Параноята е нещо като забавление, ако не отнема прекалено много време и не те изкарва от релси. Искам да кажа, ако денят ти е съвсем обикновен, можеш да повярваш, че някой се опитва да те убие или да те прецака, после малко да си поиграеш, например като използваш дистанционното запалване на колата си, като си представяш, че някой подслушва телефона ти или че ти е бърни-кал оръжието. Някои побъркани си имат въображаеми приятели, които им казват да убиват разни хора. Други побъркани си създават въображаеми врагове, които се опитват да убият тях. Последните, струва ми се, не са толкова побъркани и са много по-полезни.