— Към четиристотин хиляди, може би повече. Защо?
— Просто се чудя. Вуйчо ти продава ли я?
— Предложи ми я на цена, по-ниска от пазарната, но после ще трябва да изплащам ипотеката двеста години.
С това разговорът приключи, но когато хората те питат колко струва къща, яхта или автомобил, а после и дали се продават, те или са любопитни, или искат да купуват. Семейство Гордън не бяха любопитни. Сега, разбира се, си мислех, че са очаквали да забогатеят много бързо. Но ако източникът на тези новооткрити богатства е бил незаконна сделка, те едва ли биха могли да пилеят пари и да купуват къщи до залива за четиристотин бона. Ето защо очакваните пари или са били законни, или поне са щели да изглеждат такива. Ваксина? Може би.
И после нещо се беше объркало и тези велики мозъци се бяха пръснали по кедровата веранда, все едно че някой е изпуснал край скарата пакет с три кила говежда кайма.
Спомних си как по-късно през онази юнска вечер бях отбелязал на Том, че в Пролива съм си помислил, че сме в опасност. Той бе преминал от бира на вино и мозъкът му беше омекнал. За технократ Том имаше философска жилка и ми бе отвърнал: „Най-сигурно е в пристанището. Но яхтите не са за това.“
Метафорично погледнато, той беше прав. Дойде ми наум, че хората, които си играят с вируса на ебола и други смъртоносни неща, трябва да са по природа склонни към рискове. Толкова време бяха печелили в състезанието с биологичните опасности, че бяха започнали да се смятат за омагьосани. Бяха решили да започнат нова опасна игра, но вече доста по-доходна. Там-оаче не се бяха оказали в свои води, все едно водолази, които стават алпинисти, или обратно — много смелост и голям капацитет на белите дробове, но никаква представа за това как стават нещата.
Е, да се върнем в сряда сутринта през септември, вече към девет часа. Том и Джуди Гордън, които бяха стояли заедно с мен точно тук, на кея на вуйчо Хари, сега са мъртви и топката е в моето поле, като сме почнали с метафори.
Обърнах се и закрачих обратно към къщата, ободрен от утринния въздух и от моркова, мотивиран от добрите спомени за двама прекрасни приятели, с прояснена глава и оставил настрани разочарованията и тревогите от предишния ден. Чувствах се отпочинал и нямах търпение да започна битката. Да ритам задници.
Оставаше ми да поставя на сонарния екран още една, на пръв поглед несвързана точка — господин Фредрик Тобен, нинопроизводителят.
Но тъй като смятах, че докато съм размишлявал край залива някой може да ме е търсил, първо проверих телефонния секретар. Съобщения обаче нямаше. Кучка. — Я се успокой, Джон.
По-скоро раздразнен, отколкото наранен, излязох от къщата. Бях с блейзера на господин Ралф Лорън, карираната риза на господин Томи Хилфигър, панталоните на Еди Бауър, боксерките на Пери Елис, афтършейва на Карл Лагерфелд и револвера на господата Смит и Уесън.
Запалих двигателя с дистанционното управление и седнах вътре.
— Бонжур, джип…
Подкарах по Мейн Роуд и завих на изток към изгряващото слънце. Мейн Роуд минава главно през селскостопански райони, но в същото време е и главна улица на много от селцата. Между центровете им има плевници и фермерски жилища, разсадници, няколко добри ресторанта, антикварни магазини и наистина очарователни дървени черкви в новоанглийски стил.
Едно от нещата, променили се, откакто бях момче, обаче е, че сега Мейн Роуд може да се похвали с двайсетина винарски изби. Независимо от това къде са те, повечето имат представителства по улицата, за да примамват туристите. Организират се обиколки и безплатни дегустации, следвани от посещение до магазина за сувенири, в който туристът се чувства задължен да си купи местния гроздов нектар наред с календарчета, готварски книги, тирбушони, подставки за чаши и тем подобни.
Повечето от тези сгради всъщност са реконструирани някогашни фермерски къщи и плевници, но някои са големи нови комплекси, съчетаващи действителното производство на вино с магазин за сувенири, ресторант, винарна и така нататък. Мейн Роуд не е точно Кие о!е 8о1е11 [???] и Северният край не е С61;е йи Шкте [???], но цялостната атмосфера е приятна, някаква смесица между Кейп Код и Напа Вали.
Казвали са ми, че самите вина не са лоши. Казвали са ми, че са доста добри. Казвали са ми, че някои са печелили национални и международни конкурси. Що се отнася до мен, аз ще си взема бира.
В селцето, наречено Пеконик, отбих на голям, настлан с чакъл паркинг със знак, на който пишеше „Бинарни Фредрик Тобен“. Знакът беше от черно лакирано дърво, а буквите бяха издълбани и покрити със златна боя. По дървото се преплитаха някакви странни, пъстро боядисани жилки и бих си помислил, че са резултат от вандалска проява, само че бях виждал същите на етикетите на виното на Тобен в магазините за алкохол, а също и на задната веранда в къщата на Том и Джуди. В случая заключих, че това е изкуство. Става все по-сложно да различиш изкуството от вандализма.