Излязох от скъпата си спортна кола и забелязах още десетина като нея. Навярно тук ги развъждаха. Или бяха предпочитан модел от градските и крайградските каубои, чието определение за черен път е „паркинг“? Но да не се отклонявам.
Насочих се към комплекса на Тобен. Миризмата на смачкано ферментиращо грозде бе навсякъде и наоколо летяха милиони пчели. Около половината от тях очевидно харесаха моя „Лагерфелд“.
Как да опиша винарната на Тобен? Е, ако построят френски замък от американски кедрови дъски, той би приличал на нея. Господин Тобен явно бе хвърлил малко състояние, за да осъществи мечтата си.
Бях идвал тук и преди и мястото ми харесваше. Още преди да вляза знаех, че комплексът се състои от зала за посетителите, вляво от която има голям магазин за сувенири и вино.
Вдясно се намираше крилото, в което произвеждаха виното — просторна двуетаящ сграда, пълна с медни съдове, преси и всякакви такива неща. Веднъж се включих в организирана обиколка и изслушах брътвежите на гида. Никога в човешката история не са били измисляни толкова глупости за нещо толкова малко като гроздето. Искам да кажа, че сливата е по-голяма. Нали така? Хората правят пиене и от сливи. Нали така? За какво тогава са тези тъпотии с гроздето?
Така или иначе, над всичко това се издигаше широка, петнайсетина метра висока централна кула, нещо като стра-жеви пост на замъка, над която се вееше голямо знаме. Нямам предвид националния флаг. Знамето бе черно, с емблемата на Тобен. Някои обичат да си гледат името.
Та да продължа със словесната картина на замъка Тобен: още по-наляво имаше малък ресторант, който жените и пресата неминуемо описваха като готин. Според мен бе превзет и задушен. Във всеки случай не бе в списъка ми със заведения, в които да се отбия, ако санитарните власти затворят Старата градска таверна.
Ресторантът имаше покрита тераса и там хората, облечени с Еди, Томи, Ралф, Лиз Карол и Пери, можеха да седят и да дрънкат глупости за виното, което всъщност си е ферментирал гроздов сок.
Така или иначе, зад готиния ресторант имаше по-голяма зала, приятно място за сватби, кръщавки и така нататък — според брошурата, подписана от Фредрик Тобен, собственик.
През юли бях ходил в залата на една от дегустациите на господин Тобен. Поводът беше отпразнуването на някакво ново производство, под което, предполагам, се имаше предвид, че Тобен е готов да продава и кърка. Аз бях гост на семейство Гордън, както може би вече споменах, и на соарето присъстваха двестатина души, каймакът на местното общество — банкери, адвокати, лекари, съдии, политици, неколцина души от Манхатън, които имаха летни вили тук, лреуспели търговци, бизнесмени, занимаващи се с недвижими имоти, и така нататък. Тук-там сред местния кай-мак се забелязваха художници, скулптори и писатели, които поради различни причини бяха изостанали от колегите си оттатък залива. Навярно мнозина от тях нямаха финансовите възможности да си позволят да живеят там, макар че те, разбира се, биха ви казали, че са по-верни на изкуствотвото, отколкото онези в Хамптън. Пфу! Макс също беше поканен, но не успя да дойде. Според Том и Джуди, те бяха единствените поканени от Плъм Айланд. Том каза:
— Домакините избягват хората от Плъм Айланд като чума.
По този повод двамата добре се посмяхме. Божичко, Том ми липсваше. И Джуди. Тя бе умна.
Спомних си, че по повод на тази дегустация на гроздов сок Том ме запозна с нашия домакин Фредрик Тобен. Той беше ерген и на пръв поглед приличаше на мъж, който носи удобни обувки, ако разбирате какво искам да кажа. Господин Тобен бе облечен в суетен лилав костюм, бяла копринена риза и вратовръзка, която изобразяваше лози и грозде.
Радост.
Той беше любезен, но малко студен към моя милост, което винаги ме дразни на такива претенциозни събирания. Искам да кажа, че в такива случаи детективът прекрачва социалната граница и средният домакин се радва наоколо да има едно-две ченгета, които да разказват приказки. Всички обичат убийствата. Но Фредрик Тобен очевидно ме отхвърли още преди да успея да му обясня теорията си за виното.
Споменах на Том и Джуди, че мосю даже не благоволи да размени една-две думи с мен. Те ме информираха, че Фреди както никой не смееше да го нарича пред него всъщност бил страстен привърженик на хетеросексуалните връзки. Според Джуди някои хора погрешно приемали чара и фините му маниери като знак, че е гей или би. Това изобщо не ми бе хрумвало.