От тях разбрах, че учтивият господин Тобен е учил винарство във Франция, че има няколко научни степени по гроздовия сок и прочее.
Том ми посочи една млада дама, с която в момента живеел господин Тобен. Тя бе направо поразителна — двайсет и пет годишна, висока, руса, със сини очи и излято тяло. О, Фреди, късметлия такъв! Как можах така да се объркам в преценката си за теб?
Това беше единствената ми среща с Господаря на пчелите. Бих могъл да разбера защо Том и Джуди са търсили приятелството на този тип — те обичаха вино, а Тобен произвеждаше едно от най-добрите. Но освен това с винарския бизнес бе свързан оживен обществен живот, като например онова събиране и частните вечери, концерти във винарните, екстравагантни пикници на плажа и така нататък. На семейство Гордън това като че ли им харесваше, което ме изненадваше, и макар че ре се подмазваха на Фредрик Тобен, те определено нямаха нищо общо с него в социално, финансово и професионално отношение. Въпросът е, че ми се струваше малко необичайно Том и Джуди да се занимават с тип като Фредрик. Накратко, Фредрик Гроздето ми изглеждаше надут задник и ми допадаше идеята малко да му спукам балоните. Освен това той имаше брада и навярно бял спортен автомобил.
Сега бях в магазина за сувенири, мотаех се и се опитвах да намеря нещо хубаво за загубената ми любов. След дълго оглеждане открих красива, ръчно рисувана керамична плочка, на която бе изобразен рибар, кацнал на прът. Тази птица има много странен вид, но плочката ми хареса, защото нямаше нищо общо с виното.
Докато продавачката ми я опаковаше, я попитах:
— Тук ли е господин Тобен?
Привлекателната млада дама ме погледна и отвърна:
— Не съм сигурна.
— Стори ми се, че видях колата му. Бяла спортна кола. Нали така?
— Може да е някъде тук. Десет и деветдесет и седем, ако обичате.
Платих десет и деветдесет и седем и си взех рестото и пакета.
— Били ли сте на обиколка из винарната? — попита ме тя.
— Не, но веднъж ходих на обиколка в пивоварна. — Извадих полицейската си значка от сакото и я показах. — Полицейско управление, госпожице. Сега искам да натиснете съответния бутон на телефона си, да се свържете с кабинета на господин Тобен и да му кажете тутакси да дойде тук…
Ясно ли е?
Тя кимна и се подчини.
Мерилин — каза по телефона тя, — тук има полицай, които иска да се срещне с господин Тобен.
— Тутакси.
— Незабавно — преведе тя. — Добре… да, ще му предам. — Продавачката затвори и ми каза: — Ще слезе веднага.
— Откъде ще слезе?
Тя посочи към затворената врата на отсрещната стена и ме осведоми:
— Оттам се стига до помещенията в кулата — административните офиси.
— Ясно. Благодаря. — Отидох до вратата, отворих я и се озовах в просторно фоайе с дървена ламперия, което се намираше в основата на кулата. Друга врата водеше към ферментационните цистерни. През трета, стъклена врата се отиваше към задната част на винарната. Имаше и стълбище, а точно до него — асансьор.
Вратата на асансьора се отвори и от него излезе господин Тобен, който едва ме погледна в бързината си да отиде в магазина за сувенири. Забелязах, че на лицето му се е изписало загрижено изражение.
— Господин Тобен? — повиках го аз.
Той се обърна към мен.
— Да?
— Детектив Кортни. — Понякога си бъркам името.
— А… да. С какво мога да съм ви полезен?
— Просто ще ви отнема малковреме, сър.
— За какво става въпрос?
— Аз съм детектив от отдел „Убийства“.
— О… семейство Гордън.
— Точно така. — Той очевидно не помнеше лицето ми, което си беше същото като по време на срещата ни през юли. Наистина, името ми малко се бе променило, но така или иначе нямах намерение да го подсещам. Като се имаше предвид статусът ми, проблемите с юрисдикцията и всички останали технически подробности, просто не бях чул съобщението на Макс по телефонния секретар.
— Разбрах, че сте били приятели с жертвите.
— Ами… срещали сме се в обществото.
— Разбирам. — Що се отнасяше до Фредрик Тобен, с огорчение трябва да отбележа, че беше облечен горе-долу като мен — цял куп дизайнерски етикети. Този път нямаше вратовръзка с грозде, но затова пък носеше тъпа лилава кърпичка в джобчето на синия си блейзер.
Господин Тобен беше на около петдесет, навярно дори по-млад, по-нисък от среден ръст, което може би обясняваше Наполеоновия му комплекс. Черепът му бе покрит с къса кестенява коса, макар и не цялата негова. Имаше добре поддържана брада. Зъбите му, също не негови собствени, бяха перленобели, а кожата му беше загоряла. Като цяло той бе добре облечен тип с добри обноски. Цялата козметика и маскировка обаче не можеха да променят мъничките му тъмни очички, които непрекъснато щъкаха насам-натам, сякаш нищо не ги задържаше на мястото им.