— Нима? Очевидно тук всички се познават.
— Така е. Светът е малък. От три страни сме оградени с вода. Почти като малък остров. Рано или късно всички пътища се пресичат. Затова е толкова неприятно. Можеше да е някой от нас.
— Убиеца или жертвите имате предвид?
— Ами, и двете — отвърна господин Тобен. — Убиецът може да е един от нас и жертвите можеха да са… смятате ли, че убиецът ще нанесе нов удар?
— О, надявам се, че няма. Имам си достатъчно работа.
Продължавахме да вървим край този наистина дълъг ред лозя, но господин Тобен беше престанал да говори, затова го попитах:
— Доколко познавахте семейство Гордън?
— Срещахме се в обществото. Бяха влюбени в магията и романтиката на производството на вино.
— Наистина ли?
— Интересувате ли се от вино?
— Не, падам си по бирата. Понякога пия водка. Я ми кажете, как ви звучи това? Изложих му идеята за истинската картофена водка на Крумпински, с есенция и чиста. Какво мислите? Родно производство, нали така? Тук навсякъде има картофи. Целият отсамен край на Лонг Айланд може да потъне в алкохол. Някои си падат по гроздово желе и картофено пюре. Ние си падаме по вино и водка. Какво мислите?
— Интересна идея. — Той откъсна няколко бели зърна и ги изстиска в устата си. — Много хубаво. Твърдо и сладко, но не прекалено. Тази година слънцето и дъждът бяха точно колкото трябва. Тази година ще имаме отлично вино.
— Страхотно. Кога за последен път видяхте семейство Гордън?
— Преди около седмица. Ето, опитайте. — Той пусна няколко зърна в шепата ми.
Пъхнах едно в устата си, сдъвках го и изплюх кожицата.
— Не е зле.
— Гроздето е пръскано. Трябва да изстисквате зърната в устата си. Ето. — Господин Тобен ми подаде още зърна.
Разхождахме се като стари приятели и си изстисквахме грозде в устата — но не един на друг. Още не бяхме толкова близки. Той продължи да приказва за времето, лозята и така нататък. — Имаме същите умерени годишни валежи като в Бордо.
— Нима?
— Но червените ни сортове не са толкова плътни, колкото тамошните. Месото на нашите зърна е друго.
— Разбира се.
— В Бордо оставят кожицата да омеква с новото вино доста време след ферментацията. После оставят виното да отлежава в бъчва две-три години. Тук това няма да стане.
Океанът разделя нашето грозде от тяхното. Сортовете са едни и същи, но си имат свой собствен характер. Също като нас.
— Чудесно наблюдение.
— Освен това ние трябва да внимаваме с утайката. В началото и аз допуснах някои грешки.
— Всички го правим.
— Например тук е по-важно да пазим плода, отколкото да се вълнуваме за таниновия вкус. Тук не получаваме такъв танин, какъвто получават в Бордо.
— Затова се гордея, че съм американец.
— Когато прави вино, човек не може прекалено да залага на догмите и теориите. Трябва сам да разбере как става.
— Същото е и в моята работа.
— Но можем да се поучим от старите майстори. В Бордо научих значението на разположението на листото.
— Там е мястото да го научите. — Като урок по история това не беше толкова зле, но иначе бе ужасно. Все пак го оставих да си дудне и сподавих прозявката си.
— Разположението на листото позволява да уловим слънчевите лъчи на тази северна ширина — каза Тобен. — В южна Франция, Италия и Калифорния нямат такъв проблем. Но тук, в Северния край, както и в Бордо, трябва да се търси баланс между покриването на гроздовете с листа и излагането им на слънце.
И продължи в този дух.
Въпреки всичко открих, че почти го харесвам, каквото и да бе първото ми впечатление. Не искам да кажа, че щяхме да станем големи приятели, но Фредрик Тобен имаше известен чар, макар че беше малко напрегнат. Ясно се виждаше, че обича работата си и че сред лозята се чувства на мястото си. Започвах да разбирам защо може да са го харесали Том и Джуди.
— Северният край има специфичен микроклимат — каза той. — Различен от съседните райони. Знаете ли, че слънцето е по-силно, отколкото точно оттатък залива?
— Шегувате се. Дали го знаят и богаташите в Хамптънс?
— И че е по-силно, отколкото точно оттатък Пролива в Кънектикът? — продължи той.
— Невероятно! И защо е така?
— Свързано е с водните басейни и с преобладаващите ветрове тук. Ние имаме океански климат. Климатът в Кънектикът е континентален. През зимата там може да е десет градуса по-студено. Това би навредило на лозята.