— Определено.
— Освен това тук никога не става прекалено горещо, което също може да повлияе на гроздето. Водните басейни навсякъде около нас имат умерено влияние върху климата.
— По-топло, по-слънчево и рибарят се завръща. Това е страхотно.
— И почвата е много специфична. Това е ледникова почва, много богата на необходимите хранителни вещества, и влагата се изсмуква от долния пясъчен пласт.
— Божичко, да ви кажа, когато бях дете, ако някой ми беше казал „Хей, Джон, тук някой ден ще има лозя“, нали разбирате, щях да му се изсмея в лицето и да го сритам в топките.
— Това интересува ли ви?
— Много. — Ни най-малко.
Навлязохме в нов ред, по който се движеше механична берачка. Божичко! Кой ли измисля тези неща?
В следващия ред две женствени млади същества по шорти и тениски с емблемата на Тобен правеха същото на ръка. Наблизо имаше кошове с грозде. Господарят на гроздето спря и размени няколко закачки с тях. Днес бе в стихията си и момичетата реагираха както трябва. Навярно беше достатъчно стар, за да им е баща, но те чисто и просто се интересуваха от парите.
След около минута се отдалечихме от младите гроздоберачки и господин Тобен ми каза:
— Тази сутрин не съм слушал новините, но според един от служителите ми по радиото съобщили, че семейство Гордън вероятно са откраднали нова чудотворна ваксина и че са искали да я продадат. Че очевидно са ги измамили и убили. Така ли е?
— Така изглежда.
— Няма ли опасност от… чума, от някаква епидемия…
— Абсолютно никаква.
— Добре. Понеже хората доста се бяха уплашили.
— Няма за какво повече да се тревожат. Къде бяхте в понеделник вечерта?
— Аз ли? А, бях на вечеря с приятели. Всъщност в собствения ми ресторант.
— По кое време?
— Към осем. Даже още не бяхме чули новината.
— Къде бяхте преди това? Да речем около пет, пет и половина.
— Бях си вкъщи.
— Сам?
— Имам икономка и приятелка.
— Това е чудесно. Дали ще си спомнят къде сте били в пет и половина?
— Разбира се. Бях си вкъщи. Тогава започнахме гроздобера. Пристигнах тук в зори. До четири вече бях изтощен и се върнах вкъщи да подремна. После дойдох пак тук за вечерята. Малко тържество по случай гроздобера. Човек никога не знае кога ще започне гроздоберът, така че тържеството винаги е спонтанно. След седмица-две ще организираме голяма вечеря.
— А с кого вечеряхте?
— С приятелката ми, с управителя на имението, с приятели… — Той ме погледна. — Това ми прилича на разпит.
И би трябвало. Това си и беше. Но не исках господин Тобен да се дразни и да вика адвоката си или Макс.
— Това са просто стандартни въпроси, господин Тобен — отвърнах аз. — Опитвам се да получа представа къде са били всички в понеделник вечер и каква е връзката им с жертвите. Такива неща. Когато открием заподозрян, някои от приятелите и колегите на семейство Гордън могат да станат свидетели. Разбирате, нали?
— Разбирам.
Известно време го оставих да се успокои и отново се заприказвахме за гроздето. После го попитах:
— Кога и къде видяхте семейство Гордън миналата седмица?
— О… чакайте да помисля… На вечеря вкъщи. Бях поканил няколко души.
— С какво ви привличаха те?
— Какво искате да кажете?
— Точно каквото казах.
— Мисля, дадох да се разбере, че беше точно обратното, детектив — отвърна той.
— Тогава защо сте ги поканили у вас?
— Ами… всъщност те разказваха много интересни неща за Плъм Айланд. На гостите ми винаги им е приятно… Семейство Гордън всъщност си отработваха вечерята.
— Наистина ли? — Том и Джуди рядко говореха за работата си пред мен.
— Освен това — каза Тобен, — те бяха изключително привлекателна двойка. Да не би да… Искам да кажа, предполагам, че когато сте ги видели… но тя беше рядка красавица.
— Наистина. Рутихте ли я? — попитах го аз.
— Моля?
— Имахте ли сексуална връзка с госпожа Гордън?
— Господи, не.
— Опитвали ли сте се?
— Не, разбира се.
— Случвало ли ви се е поне да мислите за това?
Той се замисли дали е мислил за това, после отвърна:
— Понякога. Но нямам навика да преследвам омъжени жени. Това, което имам, напълно ме задоволява.
— Нима? — Предполагам, че шампанското действа, когато си собственик на лозето, замъка, ферментационните цистерни и завода за бутилиране. Чудя се дали на хората, които притежават малки пивоварни, им се свалят толкова, колкото на винопроизводителите. Навярно не. Иди че го разбери.
Така или иначе, попитах господин Тобен:
— Някога били ли сте в дома на семейство Гордън?
— Не. Дори не знаех къде живеят.
— Тогава къде сте им пращали поканите?