— Ами… с това се занимава отговорникът за връзките с обществеността. Май живееха някъде в Насау Пойнт, нали?
— Точно така. Казаха го по новините. „Убити са жители на Насау Пойнт“.
— Да. И си спомням, че къщата им била до морето.
— Наистина. Често са плавали до Плъм Айланд. Навярно са го казвали десетки пъти на вечеря, наред с историите за Плъм Айланд.
— Да, така е.
Забелязах, че в основата на окосмението по главата на господин Тобен са избили малки капчици пот. Трябваше да имам предвид, че и най-невинните хора се потят, когато са под смекчен и цивилизован разпит. Искам да кажа, че сме свикнали да говорим как едно време сме изкарвали с пот информация от хората — нали разбирате, ярката насочена светлина, безкрайните разпити и така нататък. Днес понякога сме много внимателни, но колкото и да внимавате, някои хора — невинни, както и виновни — просто не обичат да ги разпитват.
Наистина започваше да става малко по-топло. Съблякох синия си блейзер и си го наметнах на раменете. Револверът ми беше на глезена, така че господин Тобен нямаше да се притесни.
Пчелите ме бяха открили и аз казах:
— Жилят ли?
— Ако ги дразните, жилят.
— Не ги дразня. Обичам пчели.
— Всъщност това са оси. Парфюмът ви сигурно им харесва.
— „Лагерфелд“.
— Това е един от любимите им. Не им обръщайте внимание.
— Добре. Семейство Гордън бяха ли поканени на вечерята в понеделник?
— Не, обикновено не ги канех на малки спонтанни събирания… Събирането в понеделник беше предимно за близки приятели и хора, свързани с бизнеса.
Разбирам.
— Защо ме питате за това?
— Просто заради иронията на съдбата. Нали разбирате, ако бяха поканени, може би щяха да се приберат по-рано, да се облекат… нали разбирате, биха могли да пропуснат срещата си със смъртта.
— Никой не пропуска срещата си със смъртта — отвърна той.
— Да, май сте прав.
Вече се разхождахме в ред с лози с лилаво грозде.
— Защо от лилавото грозде става червено вино? — попитах.
— Защо ли? Ами… предполагам, че можете по-точно да го наречете лилаво вино.
— Ясно.
— Този сорт всъщност се нарича пино ноар. Ноар означава черно.
— Разбирам френски. Това грозде се нарича черно, изглежда лилаво, а виното се казва червено. Разбирате ли защо се бъркат хората?
— Всъщност не е толкова сложно.
— Разбира се, че е. С бирата няма такива проблеми. Има светло пиво и тъмно пиво. Нали така? Има и черна бира. Забравете за нея и по принцип имате светла или тъмна.
Влизате в бара и гледате капачката, защото там си пише.
Можете и да попитате: „Каква бутилирана бира имате?“.
Когато ви изредят всички марки, отговаряте „светло“. И толкова.
Господин Тобен се усмихна.
— Много забавно. Всъщност и аз обичам хубавата, студена бира в горещ ден. — Той заговорнически се наведе към мен и рече:
— Не казвайте на никого.
— Гроб съм. Хей, тези лозя направо нямат край. Колко акра имате?
— Тук са двеста. Имам още двеста пръснати наоколо.
— Леле! Наистина много. Под наем ли взимате земята?
— Част от нея.
— Взимате ли под наем земя от Маргарет Уили?
Не ми отговори веднага и ако го бях наблюдавал от отсрещната страна на маса, бих могъл да видя изражението му в момента, в който споменах името „Маргарет Уили“.
— Мисля, че взимаме — накрая отвърна господин Тобен.
— Да, взимаме. Петдесетина акра. Защо питате?
— Зная, че дава земя на винари. Тя е стара приятелка на вуйна ми и вуйчо ми. Светът е малък. — Промених темата и попитах:
— Значи вие сте най-големият по гроздето тук?
— „Тобен“ е най-голямата винарна в Северния край, ако питате това.
— Как се оправяте?
— Усилена работа, отлични познания по лозарство, отлежаване на виното и превъзходен продукт. И късмет. Тук най-много ни е страх от урагани. От края на август до началото на октомври. Една година гроздоберът много закъсня. Към средата на октомври. От Карибите дойдоха поне шест урагана. Но всички се отклониха в друга посока. Бакхус ни пазеше. — Тобен замълча, после поясни:
— Това е богът на виното.
— И страхотен композитор.
— Онзи е Бах.
— Да де, прав сте.
— Между другото, тук организираме концерти и понякога опери. Мога да ви включа в списъка си с покани, ако желаете.
Бяхме се насочили обратно към големия винарски комплекс.
— Ще бъде чудесно — отвърнах аз. — Вино, опера, добра компания. Ще ви пратя визитката си. В момента не нося със себе си.
Докато наближавахме винарната, се огледах и казах:
— Не виждам вашата къща.
— Всъщност не живея тук. Имам апартамент на върха на кулата, но къщата ми е на юг оттук.