Светослав Минков
Аз и непознатият
На Ас. Златаров
Хората гледаха знамението и недоумяваха. Някои твърдяха, че земното кълбо е излязло от слънчевата си орбита и е полетяло без път из пространството, други доказваха, че зелената звезда не е нищо друго освен една огромна мъртва планета, която се движи с хиляди километри бързина в секундата и иде право срещу Земята.
Зелената звезда гореше ден и нощ на небосклона и това беше през 2991 г. сл. Р.Х.
Един ден тя цъфна за миг безкрайно голяма и обгърна цялото небе. Рукнаха навсякъде поройни дъждове, завихриха урагани. Под кората на земния шар кипна страшен земетръс и разрушението почна. Зданията се събаряха като картонени кули, отваряха се бездънни пропасти, от планините падаха скали и се забиваха сред равнините, океаните и моретата ревяха и люлееха черна вода. И през адския тътен, що се носеше из загиващата земя, долитаха отчаяните викове на милиарди хора, които бягаха обезумели и напразно търсеха спасение, защото смъртта преграждаше пътя им и ги погребваше под развалините.
В тия часове на гибел и безмерен ужас аз, покойният Вихрен Ракита, роден преди осем века в малката държавица България и починал шестдесет и три години след раждането си в същата страна, станах от гроба си, огледах се спокойно наоколо и по примера на апостолите тръгнах да търся Господа, защото помислих, че е настъпил денят на Страшния съд.
Можете да си представите каква надежда вълнува човека, който е чакал цели осемстотин години възкресението си, за да се яви най-сетне пред Всевишния, да падне ничком пред светлия му образ и да му разкрие сърцето си с всички грехове, що са плели радостите на някогашния негов живот.
Аз вървях с уверени стъпки из разораните улици. Понеже бях пирувал веднъж със смъртта, тя се преструваше, че не ме вижда, и ме отминаваше с досада, когато заставахме лице срещу лице на някой крастопът. Затова аз срещах съвсем равнодушно кошмарите на пъкъла, които никнеха пред очите ми, унесен в едничката само мисъл да отгатна близката си съдба.
Стигнах пред една църква, чиято камбанария бе съборена. Надникнах през полуотворената врата и погледнах към олтара: по златната резба зееха дупки, иконите се търкаляха по земята, засипани с прах, а пред амвона бе обърната една сребърна купа и плиснатото из нея причастие тъмнееше като съсирена кръв върху плочите.
Господ не беше в църквата.
Отминах нататък. Пребродих улиците и площадите, претърсих църквите и параклисите, обиколих вертепите, музеите, гробниците — никъде не срещнах Всевишния.
Тогава се издигнах и полетях над земята. Минавах градове и села, равнини и морета, пропасти и планини. Понякога слизах долу, сред обезумелите тълпи, и се сливах с техния тревожен кипеж. Очакването ми да видя Господа ме хвърляше от време на време в забрава и детско лекомислие разгаряше душата ми. Аз питах за неща, които никой не проумяваше. Хората ме гледаха с изцъклени очи и побелели от страх лица, защото им се струваше, че виждат възкръсналия из легендата Антихрист.
Само един не се уплаши от мен. Когато го срещнах коленичил пред развалините на една малка къщица, стори ми се, че това е трупът на човек, загинал през време на молитвата си и останал така — със скръстени ръце и приведена глава. Но щом го приближих, той се обърна, изправи се и впери ясните си кротки очи в лицето ми.
Непознатият беше висок и слаб старец, с дълга бяла брада на светец и сини, прозрачни очи. Той бе загърнат в дълга черна дреха, прилична на расото на едновремешните наши свещеници и бе пристегнат на кръста с тънко въже.
Старецът стоеше неподвижен срещу мен, без да отмахва поглед от лицето ми. Очите му горяха като сини пламъци и аз чувствах как техният блясък къпе и омагьосва душата ми. Той пристъпи насреща ми и промълви едва чуто:
— Защо си излязъл из гроба, сине мой?
Дълго време нямах сили да отговоря. Не можех да си представя, че един смъртен има способността да прониква отвъд пределите на земното битие и да отгатва възкресението на мъртвите. Сетне, лека-полека, аз се съвзех от неочаквано зададения ми въпрос и отвърнах:
— Излязох от гроба си, за да намеря Господа и чуя присъдата, която съм чакал цели осемстотин години под земята.
Непознатият се вгледа още по-изумено в лицето ми и погледът му каза:
— Нима ти мислиш, че е настъпил денят, в който Бог Отец трябва да открие слънчевата си нимба за очите на мъртвите?
— Не зная — прошепнах смутено аз. — Отначало бях готов да се съмнявам. Когато се събудих в гроба, аз си спомних забравения девиз на розенкройцерите: „Jgni Natura Renovatur Jntegra“, сиреч: „Природата е обновена напълно чрез огъня“, и понеже предчувствах, че се събуждам в деня на второто пришествие — в деня на новото пресътворение на Вселената — помислих, че ще видя над главата си пламъците на стихийни пожари. Разбира се, моите очаквания се не сбъднаха и все пак аз събрах прахта от изгнилия ми череп, въплътих духа си в тая прах и тръгнах да търся Всемогъщия. Колкото повече път оставаше зад стъпките ми, толкова по-буйно се разискряше вярата ми, че ще Го намеря, и ето сега у мен е изчезнало всяко съмнение, всяка следа от самоизмама — аз зная, че в този миг Той е пред мен, наблизо до мен, но аз Го не виждам.