Свестих се в звънтяща тишина. Бях толкова слаб, че не можех да си вдигна главата. Лежах, опитвайки се да се съсредоточа, да разбера къде се намирам. Мислите ми се разбягваха като мравки. Отнякъде долетя песничка на непознат език. Пееше жена. Гласчето й беше слабичко, задъхващо се в непривичен накъсан ритъм. Слушах песничката и се оглеждах наоколо.
Лежах в хамак, натъпкан с уханна трева и лошо обшит с кожи. С ребрата си усещах едрите му бримки. Над мен се издигаше стряхата от листа, по която удряха редки, но тежки капки дъжд. В полумрака на хижата различих купчина кошници, някакви глинени гърнета, ръчна каменна мелница и помислих с облекчение: „Прибрали са ме индианци…“
А после отново ме обзеха халюцинации, буйни и прекрасни. Като отворих очи, вкопчвайки се за светлината с последните остатъци от съзнанието си, видях как над мен се наведе жена, как се разпиляха от раменете й коси с цвят на канела и с хладината си ме удържаха на края на забвението. Питах, стискайки болезнено тънките й китки, без да забележа, че гривната от миди се впива в стегнатата й копринена кожа: „Коя си ти, коя си ти, коя си ти?“
Тя отговори нещо, изчурулика като птица. Не разбирам! Тя повтори, съдейки по интонацията, същата фраза на друг език. Не разбирам… Най-после различих едно от местните наречия. Тя го владееше лошо, аз — още по-зле. Тя се отчая и каза: „Ще повикам Татко“.
Провалих се в небитието, но преди това успях да се удивя на гривната от миди на ръката й. Миди — толкова далече от океана.
Бълнувах. Спях. Спях. Бълнувах. Треската ме довърши. Често прохладната ръка на жената внимателно повдигаше главата ми, пред устата ми се появяваше чаша с кафяво гъсто питие. Покорно пиех отварата, усещайки непоносимо горчивия вкус на хинин.
И настъпи денят, когато разбрах, че съм прескочил трапа. Изглежда, още ще поживеем, Кротки Тим?
Изпълзях на слънчице, постоях, укротявайки треперенето на коленете си. После седнах и блажено затворих очи. Наистина прескочих трапа. Съдех по това, че зверски ми се пушеше. И ми се искаше още чаша уиски, не, по-добре джин. Устата ми се напълни със слюнка, когато си представих смолистия хвойнов дъх и острата хладнина на лимон. Малко захар и лед… По дяволите!
Отворих очи. Срещу мен седяха спасителите ми — петима индианци. Погледът ми неволно се спря върху лицето на един от тях: там топло проблясваха големи добри очи. Те проникваха направо в душата, претегляйки и оценявайки. Хвана ме страх, ще ми настръхнат косите. Изведнъж се почувствувах като куче, принудено да отстъпи пред твърдия поглед — с подвита опашка ляга на земята, но все още ръмжи и се зъби.
Този човек беше стар, с блестящо бяла коса. Удълженото му, прорязано от обилни бръчки лице беше безстрастно. Усетих атмосферата на дълбока почтителност към него. Един от индианците се обърна към него: „Татко…“
С движение на ръката си той прекъсна фразата и продължи да ме разглежда. След това ме попита на развален английски:
— Какво трябва на белия човек?
Смутих се.
— На мене… не ми трябва нищо. Не идвах при вас, не знам как попаднах тук. Къде съм?
— Моите хора те намериха. Беше болен. Много зле.
— И сега не съм по-добре. Тук някъде има ли лекар?
— Няма лекар. Не трябва лекар. Говори — какво трябва.
Засмях се. Въпросче! Какво трябва! Така пита, като че ли ще ми предложи на тепсия всичко, което поискам.
— Ех, Татко, да имаше сега чаша джин и „Дънхил“.
— Какво е: чаша джин и „Дънхил“?
И колко е сериозен! Какво да правя, да му разказвам как изглеждат джинът и цигарите?
Старецът поклати глава с укор и убеждаващо, както се уговаря дете, каза:
— Какъв е? Не говори — мисли, мисли… Какъв е — горчив, сладък, мек, лютив, голям… Какъв? Мисли!
Уморено замижах. От пепелявата тъмнина изведнъж изплува плоска, червена с позлатени краища кутия „Дънхил“ и четвъртита бутилка, на чийто етикет се перчеше важен бифитер.
След това ми се появи някакво ново усещане: нещо се промени, като че ли почувствувах тежест в ръцете си. Поотворих клепачи. В ръцете си държах привидялата ми се бутилка и кутия цигари!
Отвинтих капачката, без да успея даже да осмисля цялата невъзможност да се появят исканите предмети тук, в сърцето на дивата гора. Когато отпих голяма глътка джин и за момент се задавих, индианците сдържано се заусмихваха, поглеждайки невъзмутимия старец с любовна гордост.
А той си беше спокоен и това спокойствие ми изглеждаше като неземно величие. Не попитах нищо: не знаех как да попитам.