Бях готов да ям пръст и да вия. Каква несправедливост — удивителен, фантастичен дар е попаднал при диваците, които не могат да се възползуват от него!
Предпазливо пристъпих към най-важното. И старецът отново започна да дрънка дивотии. Каза, че човек не може да се научи да прави това. Дарбата можеш да получиш от предишния Татко. И сам да станеш Татко. Тогава предишният умира. О, господи! Какво ме засягат предишните! Как се получава дарбата?! Старецът притисна дългия си пръст към пулсиращата жилка на врата си:
— Необходимо е тук да се среже и да се пие. Да се пие кръвта. Докато не умре предишният Татко. Заедно с кръвта му ще получиш умението.
И това е всичко? Че защо тогава си все още жив, стара муцуно? Погледнах бъдещия приемник, хилав и тъмнокож, задържах за миг мислите и дъха си. Какво чакаш, момче?
Старецът сви рамене, отгатнал неизказаната ми мисъл:
— За какво? Стар съм, скоро ще си отида. Когато стана съвсем слаб, ще го повикам.
— И той после ще дава на племето ти сол, захар, океански миди и красиви мъниста?
И аз измъкнах верния си нож с изображение на вълк върху дръжката. Сам станах вълк! Ще изпия… ще изпия проклетата ти кръвчица, старче, ще я преглътна, без да ми се повдигне! И тогава светът ще научи за Кроткия Тим!
… Тежка струя потече върху дланта ми. И започнах да гълтам топлата солена течност, опивайки се от радост и безумие. Дръж се, човечество! Аз идвам!
Тялото на стареца почти безшумно се свлече в краката ми. В края на краищата сам си е виновен. Защо ми разказа всичко?!
Палето-приемчик избяга нанякъде, изчезна безследно. Повръщаше ми се, в ушите ми камбани биеха тревога. Край. И знам, че старецът няма да ми се присънва. Прав съм! Трижди съм прав! Сто хиляди пъти съм прав!
А сега ми е нужен вертолет. А, не… сега май ще ми трябва автомат. Тревожни гласове, наниз от светлини се носят откъм селото. Тичат! Озъртам се, търсейки скривалище.
Късно е! Ето ги — факли и лица… Лицата на онези, които до вчера се грижеха за мене, предвиждайки всяко мое желание. В очите им чета кратка безпощадна присъда.
Автомат! Мъничък, хубавичък десантен автомат и два резервни пълнителя!
Дланите ми се извиха, готови да поемат радостната тежест на оксидирания метал. Десният лакът до бедрото, левият крак леко напред.
Какво става?! Къде е?! Къде е този проклет автомат? Ръцете ми са празни…
Забравих! Сам за себе си не мога да направя нищо. Тази дарба е само за другите.
Къде ще намеря сега човек, който знае как изглежда автоматът и по-важното — който ще пожелае да ми поиска тази най-ненужна за него и най-необходима за мене вещ?!