Техническият заплаши продуцентката, че ще разкаже какви сексуални разговори с кой точно политик води, а освен това бил записал цялата звукова картина от спалнята й. Крехка и слаба в бялата си рокличка, тя рязко бръкна в чантичката си и аз затаих дъх. Тя обаче не извади пистолет, а кутия „Парламент“ и след две компресорни дръпвания заяви със спокоен и овладян тон:
— Виж какво, долен доносник, ако имаш сексуални проблеми, не съм аз жената, която ще ти ги реши. Не съм за твоята уста лъжица, разбра ли?
Тя понечи да тръсне пепелта, но се усети, че директорът Димов за пореден път е забранил пушенето, и я угаси в чинийката от кафето.
— Искам всички да знаете — продължи дамата, — че няма да вкарвам в тая ебана телевизийка пари, които да пълнят джобчетата на оня тулуп и някои негови подлоги, имам предвид вас, ако не съм се изразила достатъчно ясно.
Зяпнах от изненада и възхищение. Ако можех, бих я изпила с очи, за да стана и аз толкова смела и решителна. Защо бе с рокля? Може би това беше нейната дреха на успеха. Така и не усетих кога се възцари подозрителна тишина.
Огледах се стреснато. Очите на присъстващите бяха вперени в мен. Тлъстата от дублажа завистливо фиксираше костюма на успеха. Не заради изказването на продуцентката бяха млъкнали, а заради мен. Сред всеобщото недоумение подадох папката си на директора Димов.
— Извинявайте за начина, по който влязох — казах бързо. — Аз съм Светла от новините, ако не си спомняте. Това е моя идея за предаване.
Техническият ме оглеждаше, все едно ме събличаше. Ръцете ми се разтрепериха и изпуснах таблата, заедно с кафето на Димов. Подносът се приземи меко на дебелия мокет, но в ушите ми отекна оглушителен трясък.
— На каква тема е разработката ви, колежке? — попита Димов.
Погледите ни се срещнаха и в неговия зърнах нещо повече от професионален интерес.
— Младежка игра с награди. Състезание — изстрелях. — Ще излезе евтино, даже ще си върне инвестициите: ефирните телефони са с добавена стойност, а и много фирми дават на бартер…
Очите на продуцентката се присвиха като на котка.
— Страшно интересно — прекъсна ме Димов. — Колеги, мисля, че важността на предложението си заслужава да прекъснем едно толкова отговорно заседание. Само че…
Техническият се облегна назад и столът изскърца. Не ми пукаше, че не ме взима на сериозно, щом самият Димов вече го беше направил.
— … само че — натърти Димов, — първоначалното обсъждане на всеки проект се извършва в отсъствието на автора.
Той ми се усмихна и ми намигна. И точно в този момент в залата устремно влетя „борчето“, а зад рамото й уплашено надникна секретарката.
— Антрактът беше внезапен, но забавен — подхвърли зад гърба ми продуцентката.
Какво казваше тя вече нямаше значение. Самият Димов ме беше забелязал. „Борчето“ бурно ми обясняваше за някаква извънредна спешна заявка. Уж я слушах, а си мислех, че ми трябва покровител с дебел портфейл, за да не стана като нея.
Час по-късно вече се трудех по задачата. Напоследък кметът на града периодично откриваше по нещо в средата на деня — я част от ремонтирана улица, я градинка, я чешма, а след прерязването на лентата хранеше обилно журналистите. Този път беше пазар с нов покрив и такива цени, че ние с майка ми едва ли бихме могли да си купим нещо повече от бутилка олио. Еднократно, по принцип винаги взимам такива събития, за да се наям. И майка ми прави така. Тя ли ме научи, или аз — нея, не знам. Навързало ми се е в главата.
Националната телевизия взе интервю от градоначалника. Екип на вражеска телевизия снимаше церемонията едно към едно. За мене остана само шефът на фирмата, която беше платила коктейла. Направих го заради Димов и бъдещото си предаване. „Борчето“ ми каза, че той лично е наредил събитието да влезе в емисията. Значи имаше някакъв интерес, с който съм длъжна да се съобразя. Нали съм вече негов човек. Отнякъде обаче неочаквано изникнаха възможно най-грозната колежка и операторът-философ. Поискаха ми кабела за микрофон, трябвал им за пресконференция в другия край на града. Отказах да им го дам, но философът го изтръгна от камерата. Тръгна да го навива, а пък аз се вкопчих в микрофона и не го пусках, моят оператор не само не ми помогна, а ми заяви, че проблемът си е мой, всъщност не е и мой, а на телевизията, да купели достатъчно кабели. Удържах микрофона, но сакото на успеха остана в ръцете на философа, такава схватка беше. Той го захвърли на един стол и със злобно примирение ми каза да побързам. Завтекох се по боди към шефа на фирмата — спонсор, господинът ме прегърна, допря устни до ухото ми и ми довери, че дал пари за това събитие, просто защото нямало друго по-евтино. Усмихна ми се, обля ме с ухание на скъп парфюм и изчезна сред гостите. Сговни ми се. Възможността да спечеля червена точка пред Димов отиде на кино. Философът с обиден вид прибра кабела и двамата с колежката си пробиха път през навалицата към изхода. Гледах ги и изведнъж осъзнах, че няма за какво да се ядосвам, това беше само досаден епизод, може би последният. Утре Димов ще ме извика и…Къде ми е сакото?