Сакото на успеха го нямаше на стола. И под стола го нямаше.
— Ваше ли е?
До мен стоеше Димов със сакото на моя успех в ръце. Много добре знаеше, че е мое. Тогава защо питаше? Как защо? Защото ме сваляше, защо изобщо беше дошъл? Заради мене, разбира се. Успях! Успях веднъж и завинаги. А се връзвах на философа и грозотията, дето цял живот ще си отразява пресконференции. Има жени, които са толкова грозни, че нямат друг избор освен да са умни. Аз не съм от тях.
Димов с галантен жест ми държа да се облека и ме заведе до шведската маса.
— Предаване като твоето вече е подготвено — каза той. — Заложено е в програмата. Скоро ще се излъчи пилотното.
Точно срещу нас по средата на дългата маса, отрупана с ястия, операторът си тъпчеше джобовете с фъстъци.
— Значи така — въздъхнах, — изработихте ме. Пред всички. А аз, глупачката…
Очите на Димов неспокойно шареха по костюма на успеха. Той махна несъществуваща прашинка от ревера ми и тихо каза:
— Вече не съм сигурен кой кого е изработил.
Операторът ми направи нетърпелив знак да тръгваме и се насочи навън. Димов се пресегна, извади розата от вазата в средата на масата и ми я даде. Очарована забих нос в цветето. Ухаеше на щастие. Когато вдигнах глава, той вече водеше оживен разговор с отказалия ми интервю бизнесмен, това обаче нямаше никакво значение. Нямаше значение и че с предаването нищо няма да стане. Сега вече можех да си правя каквото си искам предаване. А ако искам, мога и да не правя.
Видях само задницата на репортажната кола, която отпрашваше от паркинга. Операторът, който беше и шофьор, за да спестява телевизията от заплати, вероятно беше побеснял, че разговарям с Димов. Да завижда, негова си работа. Това е положението. Птичето веднъж каца на рамото. Димов ще расте, само на 38 е, нали му пише е ге не-то по договорите. Омъжвам се за него и пей сърце. Може да уредя и майка ми в телевизията. Заслужава го жената, сама ме е отгледала, излъчила се е. Тя си знае какво й е. Прави се на железния човек, ама…вече за нищо не става.
Тръгнах пеша. В края на краищата телевизията е само на няколко спирки, няма смисъл да харча пари за билет. Над шосето се носеше мараня от автомобилни изпарения. Поех ги с пълни гърди, а превалилото слънце ги превърна в златна паяжина. Край мен профуча блестящ „Мерцедес“. Може би от чашата вино, която изпих с Димов, а може би от само себе си, ми се стори, че съм в „Мерцедес“-а, а той спира пред непроницаема врата от солидно желязо, която се отваря автоматично. Пред автомобила се разкри потънал в зеленина парк. Покрита с бели камъчета алея, оградена с изрядно подстригани в английски стил храсти ме отведе до окъпана в слънчеви лъчи къща с тераса на покрива. А там, отпуснал се в люлеещ се стол, се поклащаше Димов, той дръпна от хавайската си пура и си взе питието от сервитьор в бяла униформа. „Мерцедес“-ът спря пред входа, шофьорът ми отвори вратата и ми помогна да сляза. Димов се усмихна, изпи на един дъх искрящото шампанско и демонстративно пусна от терасата блестящата чаша. Тя падна върху мраморното стълбище, разби се и се превърна в малък фонтан от стъклен прах.
Когато стъкленият прах се разсея, аз бях стигнала до студиото. Спрях пред входа да си извадя пропуска. Закачих си го на сакото и чак тогава забелязах Димов в стъкленото предверие до бюрото на охраната. Беше дошъл преди мене, за да изненада приятно. Колко мило! Устремих се към него, но видях, че има и още някой и нещо ме спря. Някаква интуиция. Залепих се за стената на сградата. Вече мразех човека, който разговаряше с него. Не исках да деля Димов с никого, за нищо не света. В неясната фигура различих оня — тайнствения собственик на телевизията, бизнесмен с особен бизнес, т.е. неизвестен. Носеха се слухове, че върти проститутки по скъпите хотели, но дали е така никой не можеше да каже със сигурност. Страхувахме се от него. Не само аз, всички. Не знам защо. Понякога се появяваше изневиделица в студиото, всяваше ужас със самото си присъствие и си отиваше преди някой да разбере защо е дошъл. На възраст беше по-млад от Димов, но изглеждаше някак опустошен. Лицето му имаше нездрав цвят, косата му оредяваше на темето. Димов говореше, а оня слушаше, потропвайки с мобилния си телефон по китката на другата си ръка. Димов му подаде нещо. Оня го взе и се почеса между краката. Не повярвах на очите си. Това беше моята папка. Папката с моето предаване. Но нали такова предаване вече беше направено?