На Оня му звънна телефонът, той върна папката на Димов и тръгна да излиза. Здрачаваше се. Спотаих се в удължените лилави сенки край храстите. Димов го последва.
— Добре е — чух го да казва. — Върши работа. Но няма смисъл в такова предаване да залагаме на имена. Когото и да поканим, ще иска пари. Увълчили са се. Игрите си печелят от само себе си.
— Къде ходиш? — попита Оня в телефона — Пазариш ли? Добре, пазари по-бързо!
Той затвори и се обърна към Димов:
— Девойката да не създаде проблеми?
Явно се сети за нещо, набра номер и нареди в изящното апаратче:
— Ще пазариш като хората…Няма да купуваш боклуци ти казвам! …Какво като е дом за сираци? Какво като не са виждали шоколад? Сега ще видят. Аз ще им го дам. Аз правя дарението! Аз! няма да се излагам, чуваш ли какво ти казвам?
— Мацето много го сърби — продължи Димов, след като Оня си свърши разговора. — Има хляб в него, ще го използваме. Бедна е, няма къде да върви. Не вярвам да мрънка.
— Тая мойта жена — поклати глава Оня и си прибра телефона във вътрешния джоб. — Гъзовейките й струват повече… да не стане пис за авторски права?
— Ако не патентова заглавието като търговска марка, нищо не може да докаже — обясни Димо, — а тя няма нито пари, нито акъл за това. Няма да се сети. Пък и… ще се прежаля, хайде от мен да мине.
Димов се засмя, Оня — също. Без съмнение говореха за мен. Гняв, възмущение, обида се разбушуваха в мен в някакъв непознат коктейл, ако това беше филм, героинята би намерила в храстите зареден пистолет и би ги застреляла, а зрителите по някакъв начин биха научили какви престъпници са тези мъже. Аз обаче само стоях вцепенена, докато страстите в мен изкристализираха в унижение. Чудовищно, смазващо унижение. И тогава пак продължих да стоя в спускащите се все по-ниско лилави сенки. Не направих нищо. И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав се сетих, че от следващата заплата трябва да купя на майка ми някакви ниски обувки. Жал ми е да я гледам как се мъчи на единствените си с токчета. А за да й ги купя, трябва да получа заплата. А за да я получа, не трябва да мърдам от мястото си.
Пред входа се материализира малък джип, управляван от ефирно същество на около 19 години, изкуствена блондинка. Спря до двамата мъже. Оня се качи, а Димов връчи папката на шофьорката, която го дари с усмивка. Червилото й сто процента беше „Кристиян Диор“.
— И умната — подхвърли Оня през прозореца преди да потеглят.
— Няма страшно — засмя се Димов — Просто поредното маце. Бройчица. Три месеца и вънка. Не ми е за пръв път.
Не ме беше излъгал. Предаване като моето наистина щеше да има. Допуснал беше само една малка неточност: той не знаеше, че ще има такова предаване преди да нахлуя днес в заседателната зала. Кой знае защо се сетих за главната продуцентка. Те с Оня си приличаха по някакъв свой си, необясним начин. А в техния свят аз можех да бъда само пресечка, детайл, покриващ монтажния скок в картината. Недопита чаша, разтреперана ръка или случайно лице, придаващо достоверност на репортажа. Изчаках Димов да си тръгне със служебната кола и влязох в апаратната. Моето време за монтаж вече течеше. Какво пък…Три месеца, три. Добре. Не са се свършили телевизиите.