— Не, аз живях твърде дълго. Животът ми беше достатъчно тежък по времето, когато Тиберий делеше властта с Ливия. Беше ми непоносим, когато я споделяше със Сеян. Но Макрон излезе по-голям злодей и от Сеян, помнете ми думата — Калигула с неговото възпитание, получено в Капри, ще стане император, по-страшен дори и от Тиберий. Не бих могъл на стари години да стана роб на нов господар като него.
Взел джобно ножче и разрязал артерията на едната си китка. Всички останали потресени, защото Калигула беше любимец на народа и се очакваше да бъде втори, много по-добър Август. И през ум не им минаваше да го обвинят за престорената му вярност към Тиберий: обратното — възхищаваха се от благоразумието, с което бе съумял да оцелее след братята си и да прикрие, както се смяташе, истинските си чувства.
Междувременно пулсът на Тиберий почти замрял и той изпадал в кома. Лекарят казал на Макрон, че му оставали още най-много два дни живот. И тъй в императорския двор настъпила голяма суматоха. Макрон и Калигула се намирали в пълно съгласие. Калигула уважавал популярността на Макрон сред преторианците, а Макрон уважавал популярността на Калигула сред населението на империята като цяло: всеки разчитал на подкрепата на другия. Освен това Макрон бил задължен на Калигула за издигането си на власт, а пък Калигула въртял любов с жената на Макрон, нещо, пред което Макрон благоразумно затварял очи.
Тиберий веднъж вече бил подхвърлил хапливо за почитта на Макрон към Калигула, казвайки му:
— Добре правиш, като се извръщаш от залязващото към изгряващото слънце.
Макрон и Калигула започнали да изпращат съобщения до военачалниците на всички кохорти и легиони, известявайки им, че императорът отпада бързо и че е посочил Калигула за свой приемник: дал му бил пръстена с печата. Наистина в момент на прояснение Тиберий бил повикал Калигула и измъкнал пръстена от пръста си. Но после се отказал и отново надянал пръстена, а сетне скръстил здраво ръце сякаш за да попречи да му то отнемат. Когато изпаднал в безсъзнание и не давал никакви признаци на живот, Калигула тихичко измъкнал пръстена и сега се разхождал насам-нататък, навирал го в очите на всички и приемал поздравления и почит.
Но Тиберий все още не бил мъртъв. Той изпъшкал, размърдал се и повикал прислужника си. Бил отслабнал от дългото гладуване, но иначе бил на себе си. Това била позната негова хитрост да се преструва на мъртъв, а сетне пак да оживее. Викнал още веднаж. Никой не го чул. Всички прислужници били в кухнята, където пиели наздравица за Калигула. Но скоро след това някакъв предприемчив прислужник наминал нататък да види дали не може да отмъкне нещо от стаята на покойния, докато другите ги няма. Стаята била тъмна и Тиберий едва не го подлудил от страх, когато викнал:
— Къде, по дяволите, са прислужниците? Не ме ли чуват, к ги викам? Искам хляб и сирене, един омлет, два бифтека и кана вино, и то веднага! Сто хиляди фурии! Кой ми е откраднал пръстена?