Веднага след погребението на Тиберий Калигула се бе качил на един кораб и въпреки бурното море бе отишъл на островите, където бяха погребани майка му и брат му Нерон; събрал обгорените им мощи, пренесъл ги обратно, изгорил ги както подобава и почтително ги положил в гробницата на Август. Той създаде нов ежегоден празник с гладиаторски борби и конни надбягвания в памет на своята майка и ежегодни жертвоприношения на нейния дух и на духовете на братята си. Нарече месец септември „Германик“, тъй както предишният месец беше наречен на Август. С един-единствен декрет отрупа моята майка с толкова почести, колкото Ливия бе получила за целия свой живот, и я въздигна във върховна жрица на Август.
Следващата му стъпка бе да провъзгласи всеобща амнистия, връщайки всички прокудени мъже и жени и пущайки всички затворници. Събра дори и един огромен куп от криминални архиви относно съдебните процеси на майка му и братята му и публично ги изгори на Пазарния площад, като се закле, че не ги бил чел и че никой, който бил доносничил или бил допринесъл с нещо ужасната съдба на скъпите му покойници, не бивало да се страхува — всички документи за ония тежки дни били унищожени. В същност онова, което изгори, бяха копия: оригиналите той си запази. Последва примера на Август, като прегледа внимателно списъка на съсловията и отхвърли всички недостойни членове, както и примера на Тиберий в това, че отказа всички почетни титли освен титлите император и народен трибун и забрани да се вдигат негови статуи. Питах се докога ли ще трае това негово настроение, докога ще сдържа обещанието, което беше дал на Сената в деня, когато му гласуваха императорската власт, а именно — да я дели с тях и да бъде техен верен слуга.
Шест месеца след възкачването му на власт, през септември, мандатът на действуващите консули изтече и той сам прие консулска длъжност за известно време. А кого, мислите, избра за колега? Не друг, а мене, представете си! И аз, който двайсет и три години по-рано бях умолявал Тиберий да ме удостои с истинска длъжност, а не с празни титли, сега бях готов охотно да се откажа от назначението си в полза на когото и да било друг. Не защото исках да продължа писателските си занимания (тъкмо бях завършил и допълнил „Историята на етруските“ и бях подхванал нова творба), а защото съвсем бях забравил правилата на процедурата и правните изрази и прецеденти, които някога бях проучвал тъй внимателно, и защото се чувствувах много неловко в Сената. А понеже почти не живеех в Рим, не знаех нито как да подръпвам конците, та работите да стават по-бързо, нито кои бяха хората с истинска власт. Почти веднага се сблъсках с Калигула. Той ми възложи да поръчам статуи на Нерон и Друз, които да бъдат издигнати и осветени на Пазарния площад, а в гръцката работилница, където ги поръчах, обещаха непременно да ги приготвят за деня, определен за церемонията, в началото на декември. Три дни преди това отидох да видя как изглеждат статуите. Мошениците още не ги бяха започнали! Измислиха някакво оправдание, че уж цветният мрамор, който им трябвал, току-що бил пристигнал. Разгневих се (както често ми се случва в подобни моменти, но ядът ми не трае дълго) и им заявих, че ако не намерят работници и не ги накарат да работят денонощно, цялата им работилница — собственик, управител и майстори — ще бъде изхвърлена от този град. Трябва и да съм ги сплашил здравата, защото, макар Нерон да бе готов в следобеда преди церемонията — и приликата да беше твърде близка, — един небрежен скулптор някак си бе отчупил ръката на Друз в китката. Има начини да се оправи подобно счупване, но свързването винаги си личи, а пък не можех да предам на Калигула счупена статуя в случай, тържествен като този. Единственото, което ми оставаше, беше веднага да отида и му съобщя, че Друз няма да е готов. Небеса, колко се разгневи този човек! Заплаши да ми отнеме консулството и не искаше да чуе никакви обяснения. За щастие той беше решил да се оттегли от своята консулска длъжност на другия ден и да ме помоли и да се откажа от своята в полза на хората, които в същност бяха избрани за това; тъй че нищо не последва от заплахата му, дори ме избраха за консул заедно с него за още четири години.
От мен се очакваше да се пренеса в едно жилищно отделение в двореца и пред вид строгите речи на Калигула срещу всякакви прояви на неморалност (в подражание на Август), не можех да взема Калпурния със себе си, макар да бях неженен. Колкото и да ми беше неприятно, тя трябваше да остане в Капуа, а пък аз твърде рядко щях да имам възможност да я посещавам там. Но проповедите му, изглежда, не се отнасяха до неговия личен морал. Жената на Макрон, Ения, с която Макрон се беше развел по негово искане и на която бе обещал да се оженят, беше започнала да му омръзва и той се измъкваше нощем да търси любовни приключения с група гуляйджии, които наричаше „веселяците“. Тази група се състоеше обикновено от трима млади щабни офицери, от двамина прочути гладиатори, от актьора Апелес и Евтих, най-добрия водач на колесници в Рим, който печелеше почти всяко надбягване, в което участвуваше. Калигула сега се беше изявил като голям привърженик на зелените и беше разпратил хора по целия свят да му търсят най-бързите коне. Измисли си някакво религиозно оправдание за организирането на народни надбягвания с колесници, с по двайсет надпрепусквания почти през всеки слънчев ден. Спечели сума пари, като караше богатите да приемат облозите му срещу другите цветове и те учтиво скланяха. Но каквото получаваше от това, беше само капка, както се казва, в океана на разноските му. Тъй или инак, с тези негови весели „веселяци“ той се измъкваше нощем преоблечен и посещаваше най-долните свърталища в града, обикновено се спречкваше с нощните пазачи и се впускаше в буйни лудории, които началникът на стражата грижливо гледаше да прикрива.