— Камила и слоница! Ех, че картинка! — изкикоти се Ургулания. — Гледай дългия врат, кокалестото тяло и глупавото лице на Тиберий Клавдий. Виж огромните крака, клепналите уши и свинските очички на моята Ургуланила! Ха-ха-ха-ха! Е, и какво се е излюпило от двамата? Жирафата! Ха-ха-ха-ха!
— Не се казва в пиесата. Ирис се явява на сцената с монолога на пратеника и съобщава, че на планината Атлас имало още една група оцелели животни. Ирис прекъсва сватбите съвсем навреме.
— Ами камилата разочарована ли е?
— Горчиво!
— А слоницата?
— Слоницата само се намръщва.
— Целуват ли се на раздяла?
— Аристофан не споменава. Но сигурно се целуват. Хайде, животинки. Целунете се!
Усмихнах се глуповато, Ургуланила се намръщи.
— Целувайте се, казах! — Ливия го изрече с глас, който показваше, че трябва да се подчиним.
Тъй ние се целунахме, а с това хвърлихме старите жени в нов пристъп на истерия. Като се намерихме вън пред вратата, прошепнах на Ургуланила:
— Съжалявам, вината не е моя.
Ала тя не отвърна, само се намръщи повече и от преди.
Имаше цяла година до истинската сватба, защото семейството ми бе решило, че аз ще стана пълнолетен едва на петнадесет и половина години, а дотогава всичко можеше да се случи. Ах, защо не се явеше Ирис!
Но тя не се яви. И Постум имаше тревоги: бе вече пълнолетен, оставаха само няколко месеца, преди той и Домиция да станат на възраст за женитба. Бедничкият Постум все още беше влюбен в Ливила, макар да бе омъжена. Но преди да разкажа историята на Постум, трябва да опиша срещата си с „последния римлянин“.
Глава 9
Наричаше се Полион и аз ще опиша точно обстоятелствата на срещата ни, която стана седмица след годежа ми с Ургуланила. Четях в Аполоновата библиотека, когато се появиха Ливий и един дребен пъргав старец в сенаторска роба. Ливий казваше:
— Май ще трябва да се откажем да я търсим, освен ако… Ха, ето го Сулпиций! Ако той не я знае, никой не ще я знае. Добро утро, Сулпиций. Ще те моля да услужиш на Полион и на мен. Искаме да прегледаме една книга, коментар от един грък, по име Полемокъл, върху Полибиевата „Военна тактика“. Помня, че я срещах тук някъде, но в каталога не е спомената, а библиотекарите за нищо не ги бива.
Сулпиций подъвка брадата си, а после се обади:
— Бъркате името. Той е Полемократ и не е грък, въпреки името си, ами евреин. Преди петнайсет години помня, че я зърнах ей на оная, горната лавица, четвъртата от прозореца, най-отзад, а на етикетчето пишеше само „Дисертация върху тактиката“. Аз ще ви я сваля. Не вярвам някой да я е пипал оттогава.
Чак сега Ливий ме забеляза.
— Здравей, приятелю, как си? Познаваш ли прочутия Азиний Полион?
Поздравих ги, а Полион каза:
— Какво е туй, дето го четеш, момче? Глупости някакви, главата си залагам, като те гледам как го криеш. Днешните младежи само глупости четат.
Обърна се към Ливий:
— Обзалагам се на десет златни монети, че ще е някое жалко „Изкуство на любовта“ или някакви идилични пасторални дивотии, или нещо друго все от тоя вид.
— Приемам облога — отвърна му Ливий. — Младият Клавдий не е от тия младежи. Е, Клавдий, кой от двама ни печели?
Казах, заеквайки, на Полион:
— Драго ми е да ви съобщя, господине, че вие губите.
Полион сърдито се намръщи:
— Какво каза? Драго ти било, че аз губя, така ли? Тъй ли се приказва с човек на моята възраст, че и сенатор на това отгоре?
Отговорих:
— Казах го с най-голямо уважение, господине. Драго ми е, че губите. Не бих желал тази книга да се нарече глупава. Това е вашата собствена история на гражданските войни и ако позволите да я похваля, една чудесна книга.
Лицето на Полион се проясни. Той се засмя, измъкна кесията си и подаде монетите на Ливий. Ливий, с когото очевидно бяха добри приятели — разбирате какво имам пред вид, нали? — ги отблъсна с шеговита настойчивост.
— Мили мой Полион, не мога да взема парите. Ти беше напълно прав: днешните младежи четат само най-жалки глупости. Замълчи, моля те: съгласен съм, загубих облога. Ето ти десет мои златици, плащам ти ги с радост.
Полион се обърна към мен:
— Хайде, младежо — не те знам кой си, но ми се струваш умно момче, — кажи, чел ли си творбите на нашия Ливий? Умолявам те, кажи, не са ли още по-глупави и от моите?
Усмихнах се.
— Във всеки случай по-лесно се четат.
— По-лесно ли? Как тъй?
— Той кара жителите на древния Рим да се държат и да говорят така, сякаш са ни съвременници.