Същото се случи и когато се ожених за Ургуланила. Малцина знаеха за женитбата ни — научиха на другия ден. Церемонията беше извършена по всички правила. Оранжевите обуща на Ургуланила и огненото й було, разчитането на знамения, изяждането на светения сладкиш, двете столчета, покрити с овчи кожи, възлиянието, което извърших, миропомазването на пътната врата от страна на младоженката, трите монети, моят подарък за нея от вода и огън — всичко си беше както трябва, нямаше я само процесията с факлите и цялата процедура бе претупана нехайно, на бърза ръка и неохотно. За да не се препъне о прага в дома на съпруга си, когато влиза там за пръв път, римската булка бива вдигана на ръце. Двамата Клавдии, които трябваше да я вдигнат, бяха възрастни мъже и не издържаха тежестта на Ургуланила. Единият се подхлъзна на мрамора и Ургуланила се стовари с трясък, повличайки ги върху си. Няма сватбен знак, по-лош от този. И все пак невярно ще бъде, ако кажа, че бракът ни се е оказал нещастен — помежду ни не съществуваше достатъчно напрежение, за да се оправдае подобно определение. Отначало спяхме заедно, защото това се очакваше от нас, дори понякога имахме и полови сношения — тогава за пръв път познах половия живот, — понеже и те бяха част от брака, а не от страст или любов, Всякога съм бил с нея внимателен и учтив, тя пък ме възнаграждаваше със своето безразличие, а това беше най-доброто, което можеше да се желае от жена с нейния характер. Три месеца след сватбата ни забременя и ми роди син, наречен Друзил, към когото не съумях да изпитам никакво бащинско чувство. Приличаше по проклетия на сестра ми Ливила и на Ургуланилиния брат Плавций — по всичко останало. След малко ще ви разкажа за Плавций, когото Август ми бе посочил като образец и пример за подражание.
Август и Ливия имаха установения обичай да не вземат решения по ни един важен въпрос, отнасящ се до семейството или държавните работи, без да съставят писмен документ, в който, са отбелязани както решението, тъй и съображенията за това: документът се съставяше във форма на писма, разменени помежду им. От купищата кореспонденция, останала след тяхната смърт, преписах няколко, които свидетелствуват за отношението на Август към мен по онова време. Първият ми препис носи дата три години преди брака ми.
Мила ми Ливия,
Бих искал да отбележа нещо странно, което преживях днес. Просто се чудя как го изтълкувам. Разговарях с Атенодор и му казах: „Страхувам се, че заниманията ти с Тиберий Клавдий са много отегчително нещо. Имам чувството, че с всеки изминат ден той изглежда все по-зле, става по-нервен и по-неспособен.“ Атенодор ми отвърна: „Прекалено суров си към младежа. Той много страда от разочарованието, което причинява на роднините си, и от обидите, с които се среща на всяка крачка. Но съвсем не е неспособен и ако искаш, вярвай, близостта с него ми доставя голямо задоволство. Ти никога не си го чувал да държи речи с патос, нали?“ — „Речи ли?“ — изсмях се аз. „Да, да — речи — повтори Атенодор. — Ще ти предложа нещо. Задай му някаква тема за реч, ела след половин час и послушай какво е направил. Ала ще трябва да се скриеш зад завесата, защото иначе не ще чуеш нищо, което заслужава да се чуе.“ Зададох темата „Римските завоевания в Германия“ и когато половин час след това се ослушах зад завесата, преживях най-голямата изненада в живота си. Всички факти му бяха в главата, отправните точки бяха добре подбрани, а изложението на подробностите бе в правилна връзка и съотношение към тях; и нещо повече — гласът му беше овладян и той не заекваше. Да ме убие бог, ако лъжа — изживях истинско удоволствие и извлякох голяма полза от онова, което чух! Но не мога да се начудя как тъй момче, което в ежедневието разговаря толкова глуповато, е в състояние да произнесе подобна реч почти без подготовка, на такъв смислен и дори учен език! Измъкнах се, заръчвайки на Атенодор да не споменава нито че съм бил там, нито че съм се изненадал, но се смятам задължен да ти съобщя за преживяното и дори да предложа понякога, когато имаме по-малко гости, да го извикваме да вечеря у нас при уговорката, че ще държи устата си затворена и ушите — нащрек. Ако все пак, както ми се струва, има някаква надежда от него да излезе достоен представител на семейството, трябва постепенно да свикне да общува със своите равни. Не може вечно да го държим затворен само с учители и освободени роби. Съществува естествено голямо различие на мнения по въпроса за умствените му способности. Чичо му Тиберий, майка му Антония и сестра му Ливила са единодушни, че е идиот. От друга страна, Атенодор. Сулпиций, Постум и Германия се кълнат, че стига да пожелаел, бил толкова разумен, колкото и всички останали, но че лесно се разстройвал, много бил нервен. Що се отнася до мен, пак повтарям, още не мога да си изясня въпроса.