— Заешкият удар! — възкликна Август. — За пръв път го виждам изпълнен на арена, а ти виждала ли си го, мила Ливия? И на всичко отгоре го уби, бога ми!
Тесалиецът беше мъртъв. Очаквах, че Ливия много ще се ядоса, ала тя каза само:
— Падаше му се. Така е, когато подценяваш противника си. Разочарова ме този хвърляч на мрежи. Но нищо, поне си спестих петстотин златици, затуй май няма защо да се оплаквам.
Венец на следобедните забавления беше битката между двама германски заложници, които бяха от две враждуващи племена и доброволно се бяха хванали на смъртен двубой. Не беше красив бой, а някакво дивашко блъскане с дълъг меч и алебарда: всеки от тях носеше по един малък, богато украсен щит, преметнат през лявото рамо. Бе непознат начин на бой, защото обикновените германски войници водят всички сражения с тънкостебленото, тесноглаво асъгаи; широкоглавата алебарда и дългият меч са признаци на висок ранг. Единият от биещите се, русокос мъж, висок около два метра, набързо преби другия, като първо го наряза ужасно, преди да му нанесе поразяващия удар във врата. Тълпата го поздрави със силни викове, които го главозамаяха, защото той произнесе реч на някаква смесица от германски и лагерен латински, в която заяви, че бил прочут воин в своята родина и бил убил шестима римляни в бой, включително и един командир, преди да бъде пратен заложник от своя завистлив чичо, племенния главатар. И предизвика на бой всеки знатен римлянин, на бой с мечове, за да достигнел щастливото число седем.
Първият, който скочи в арената, беше един млад щабен офицер от обедняло старинно семейство, наречен Касий Херея. Той дотича до ложата за разрешение да поеме предизвикателството. Баща му, каза той, бил убит в Германия под знамената на същия тоя славен пълководец, в чиято памет се провеждали игрите: би ли могъл той смирено да принесе в жертва този самохвален глупак на духа на своя баща? Касий беше по-добър мечоборец. Често съм го гледал на Марсово поле. Германик се посъветва с Август, а после с мене, когато Август даде съгласието си и аз промърморих моето, каза на Касий да се въоръжи. Той отиде в съблекалните и взе от Шарана меча, щита и ризницата, за щастие и като похвала към Шарана. Скоро започна битка, много по-хубава, отколкото на професионалистите: германецът размахваше големия си меч, а Касий го отблъскваше със своя щит и все се опитваше да издебне германеца — но оня беше и силен, и внимателен и на два пъти повали Касий на колене. Тълпата стоеше безмълвна, сякаш следеше религиозен обред, не се чуваше друго освен сблъсъкът на стоманата със стомана и удрянето на щитовете. Август каза:
— Страх ме е, че германецът е по-силен от него. Не биваше да позволяваме това. Ако Касий загине, вестта ще повлияе лошо на граничните ни войски.
Изведнъж кракът на Касий се подхлъзна в една кървава локва и той падна по гръб. Германецът пристъпи с победна усмивка и тогава… тогава в ушите ми нахлу някакво бучене, причерня ми и припаднах. Вълнението, гдето за пръв път в живота си виждах да убиват хора пред моите очи, а после боят между Шарана и тесалиеца, в който тъй много съчувствувах на Шарана, сега пък този бой, в който сякаш аз самият се борех на живот и смърт с германеца — това бе прекалено много за мене. Затова не видях чудотворното съвземане на Касий в мига, когато германецът бил вдигнал своя меч, за да строши главата му, светкавичното мушкане с острието на щита в слабините на германеца, страничното отмятаме и бързия решителен удар под мишницата му. Да, Касий го уби. Не забравяйте Касий, защото на два-три пъти той играе важна роля в тази история. Що се отнася до мене, известно време никой не забелязал, че съм припаднал, а когато ме видели, вече съм се съвземал. Подпряха ме на стола, докато игрите за този ден свършиха. Защото, ако бяха ме изнесли, позорът щеше да бъде голям.
Игрите продължиха и на другия ден, но аз не бях там. Съобщено бе, че съм болен. Пропуснах една от най-вълнуващите борби в този амфитеатър: между един индийски слон — те са къде по-големи от африканската порода — и един носорог. Специалистите залагаха на носорога, защото, макар да е по-дребен, кожата му е много по-дебела от еленската и всички очакваха набързо да умъртви слона с дългия си, остър рог. В Африка, казваха, слоновете се били изхитрили да заобикалят обиталищата на носорозите, които са пълновластни господари в своите земи. Но този индийски слон — след това Постум ми описа битката — не проявил нито вълнение, нито страх, когато носорогът се впуснал върху му в арената, а всеки път го посрещал с бивните си и подтичвал подире му с тромава стъпка, докато оня се оттеглял смутен. А като усетил, че не ще може да проникне в дебелата броня около врата на животното, когато го нападал, този невероятен слон употребил хитрост. Хванал с хобота си някаква груба метла от тръни, захвърлена от метачите на пясъка, и при следващото нападение я запратил в лицето на врага си: така успял да ослепи първо едното му око, а сетне и другото. Носорогът, влуден от гняв и от болка, започнал да се лута насам-натам да търси слона, докато накрая се блъснал с всички сили о дървената преграда, издънил я, разбил рога си и ударил глава в мраморната преграда отзад. Тогава слонът пристъпил зад него с отворена уста, сякаш се заливал от смях, първо разширил пролуката в дървената ограда, а сетне започнал да мачка с крака черепа на поваления си враг, докато го надробил. След това закимал с глава, като че тактувал, и спокойно се оттеглил. Индийският му водач дотичал с огромна купа ядки в ръка, а слонът ги изсипал в устата си под бурните аплодисменти на публиката. После животното вдигнало водача на врата си, подавайки хобота вместо стълба, и изтичало към Август; там надало императорския поздрав — тези слонове са обучени да тръбят така само пред монарси — и коленичило смирено. Но, както казах, пропуснах това зрелище.