Това вече ме вбеси. Попитах дали не иска да каже, че е дрънкал разни лъжи за мене. А той рече: „Защо пък не? Исках Ливила и тъй я получих.“ Обърнах се към Ливила и я попитах дали е знаела нещо за това. Тя се престори на възмутена, каза, че нищичко не знаела, но че смятала Кастор за способен на всякакви подли деяния. Пусна една-две сълзи и заяви, че Кастор бил покварен човек, никой не можел дори да предположи колко била изстрадала с него, извика, че предпочитала да умре.
— Да, това е стара нейна хитрост. Може да плаче, когато си поиска. Всички се хващат. Ако ти бях разказал онова, което знам за нея, щеше да ме намразиш може би за известно време, но то щеше да ти спести всичко останало. Какво се случи после?
— Тази вечер тя ми изпрати устна вест по своята прислужница, че Кастор щял да бъде по всяка вероятност навън през цялата нощ, на някой от обичайните си гуляи, и щом видя светлина на прозореца й, веднага след полунощ да ида при нея. Точно под светлината прозорецът щял да бъде отворен, трябвало да се изкатеря тихо. Викала ме да ми каже нещо много важно. Това естествено можеше да означава само едно — сърцето ми щеше да изскочи от радост. Часове чаках в градината, докато съзрях светлината да се появява за миг на нейния прозорец. Намерих долния прозорец отворен и се покатерих. Прислужницата на Ливила беше там и ме преведе горе. Посочи ми как да стигна до стаята на Ливила — да прескоча от единия балкон на другия, докато стигна прозореца. И това било, за да се избягнат стражите в коридора до нейната врата. И тъй, намерих Ливила да ме чака по домашна роба, с разпуснати коси и невероятно красива. Описа ми колко жестоко се отнасял с нея Кастор. Каза ми, че не му дължала нищо като съпруга, защото според собственото му признание бил се оженил за нея с измама и се отнасял към нея много грубо. Обви ръце около шията ми, аз я вдигнах и я отнесох до леглото. Бях луд от желание. Тогава изведнъж тя започна да крещи и да ме отблъсква. За миг помислих, че е полудяла, и сложих ръка върху устата й да я усмиря. Но тя успя да се освободи, събаряйки една малка масичка, на която имаше лампа и стъклено шише. Сетне започна да вика: „Насилват ме! Насилват ме!“ Тогава вратата беше разбита и вътре нахлу дворцовата стража с факли. Познай кой ги предвождаше!
— Кастор ли?
— Ливия. Отведе ни, както си бяхме, при самия Август. Там беше Кастор, макар Ливила да ми бе казала, че вечерял някъде в другия край на града. Август освободи стражата, а Ливия, която до този миг не беше продумала, започна нападките си срещу мене. Каза му, че по негово предложение била отишла в моето жилище, за да ме запознае лично с обвиненията на Емилия и да ми поиска обяснение за това.
— Емилия ли? Коя Емилия?
— Моята племенница.
— Не знаех, че има нещо против тебе.
— Но тя няма. Просто и тя е в заговора. Та Ливия каза, че като не ме намерила в къщи, запитала за мен и й съобщили, че патрулът ме зърнал да седя в градината под прасковата в южната част. Изпратила войник да ме извика, а той се върнал и казал, че не съм там, но че имал да разкаже нещо подозрително: някакъв мъж се прекатервал от един балкон на друг, над слънчевия часовник. Тя знаела чии стаи са там и много се разтревожила. За щастие пристигнала тъкмо навреме. Дочула виковете на Ливила за помощ: бил съм се вмъкнал в стаята й през балкона и тъкмо съм се готвел да я похитя. Стражите разбили вратата и ме откъснали от „ужасената и полугола млада жена“. Довели ме тук веднага и Ливила — за свидетелка. Докато Ливия разказваше историята, Ливила хълцаше и криеше лице. Робата й беше разкъсана — тя сигурно я е раздрала нарочно. Август ме нарече скот и сатир и ме запита дали не съм полудял. Естествено не можех да отрека, че съм бил в стаята й или че съм се любел с нея. Обясних, че съм отишъл по нейна покана, опитах се да разкажа всичко от самото начало, но Ливила започна да крещи: „Това е лъжа! Лъжа е! Аз спях, а той се вмъкна през прозореца и се опита да ме изнасили.“ Тогава Ливия каза: „Сигурно и племенницата ти Емилия те е поканила да я насилваш, а? Изглежда, много си търсен от младите жени.“ Беше хитър ход от страна на Ливия. Трябваше да започна да се оправдавам за Емилия и да оставя случката с Ливила. Разказах на Август, че предишната вечер съм вечерял със сестра си Юлила и че Емилия също е била там, че това е първата ми среща с момичето от шест месеца насам. Запитах как според тях е станало така, че да се опитам да я нападна, а пък Август ми отвърна, че много добре съм знаел как е станало — след вечеря, по време на краткото отсъствие на родителите й, които бяха излезли, защото се бе вдигнала тревога за крадци — и че единствено завръщането на родителите й ме било спряло. Историята беше толкова нелепа, че колкото и да бях разгневен, не успях да сдържа смеха си; а това увеличи яда на Август. Готов беше да стане от стола си от слонова кост и да ме удари.