Айда се опомни, притисна чантата с документите и учебниците до гърдите си и се понесе обратно към къщи. Стотици такива понесени от вятъра на войната прашинки бягаха, но нямаше къде да избягат. Айда никога нямаше да забрави оная миловидна баба със забрадка, която стоеше до нея, кръстеше се, гледаше небето и плачеше. Сълзите се стичаха забързани по двете страни на набръчканото ѝ пребледняло лице: беше лицето на войната.
Айда тръсна глава, за да прогони спомена. Спомените — и хубавите, и лошите — са излишен товар по време на война.
Видя го, че се е унесъл, наведе се над него и леко го побутна по рамото.
— Даворе, Даворе.
Той отвори уплашено очи.
— Задрямал ли съм?
— Да — усмихна се тя и го целуна.
Давор скочи.
— Трябва да идеш оттатък при вашите — каза Айда. — Виж ги как са.
— А ти? — попита той.
— Аз ще измия съдовете.
— Ще измиеш съдовете? Просто ще измиеш съдовете?
— Да, нали все нещо трябва да се прави, не можем само да седим и да чакаме, ще се пръснем така. Хайде, върви при вашите.
Давор се отпусна. Напоследък дори когато спеше, усещаше тялото си напрегнато като пружина. Особено мускулите на краката и ръцете. И оная безумна тревожност, която се беше свила под гърдите му. Погледна Айда с любов и отиде оттатък в хола. Майка му беше коленичила пред разпятието, кръстеше се и плачеше, а баща му с разрошена и без време побеляла коса стоеше на средата на стаята и се чудеше накъде да хване.
— А, Даворе! Май удариха детската? Съвсем близко падна пущината.
— Да, и ние с Айда мислим така, май удариха детската.
— Тя добре ли е? Къде е?
— Мие съдовете, нали сготви и хапнахме. Има и за вас после да вечеряте.
— Остави сега вечерята — махна с ръка баща му, а майка му се облегна на студения радиатор и сви крака към гърдите си. — Остави я вечерята, ами дай да ударим по една ракия, че ще се пръсна.
Давор понечи да каже, че не иска да пие — не и тази вечер — но се усети навреме. Баща му можеше да се усъмни: всяка вечер, като почнеха бомбардировките, те пиеха по няколко ракии, защото само тогава се отпускаха железните скоби в мозъците им.
— Дай по една — каза и седна на канапето.
Баща му отвори скърцащата вратичка на секцията, извади бутилка с прочутата валандовска ракия, с оная дървена стълба вътре, за която Давор като малък не можеше да се начуди как са я вкарали там. В бутилката жълтееше огнената домашна сливова, която варяха заедно.
— Сливовица — каза баща му и наля ракия в двете малки чашки.
— Живели — каза Давор и опита да се усмихне.
— Живели — повтори машинално баща му и двамата гаврътнаха отведнъж ракията.
Парещата ѝ топлина проряза гърлата им, двамата казаха само по едно звучно Уф и с абсолютно еднакъв жест, който сигурно се беше предавал от баща на син поколения наред в рода на Томашичите, избърсаха с ръкав устните си, а в очите им се появиха искри и заиграха малки ракиени дяволчета.
Навън вече се беше спуснал мракът. В хола, осветяван единствено от лоената свещ, се промъкваха страхът, нощният хлад, воят на сирени и далечна пукотевица. А някъде съвсем наблизо се чу просвирване на скорец. Скорец. Двамата се спогледаха.
Но какво по-нормално от скорец през пролетта?
Айда изчака Давор да излезе и се строполи върху стола. Прибра нервно още един немирен кичур зад ухото и чак сега се разплака. Знаеше колко е раним той в момента и тя не биваше да показва слабост. Давор можеше да се измъкне още в началото на войната, а и после още на няколко пъти — все пак беше сърбин. Остана заради нея. Любовта му бе по-силна от чувството за самосъхранение. Давор не беше страхливец. Остана с нея под писъка на куршумите и при ежедневната заплаха за живота им. Давор я обичаше така, както се обича само веднъж в живота. Истински и без остатък. Без сметки и ресто. Така, както си заслужава да се обича. Но Айда знаеше, че и тя трябва да е силна. И двамата бяха на косъм, на едно мигване на свещта от рухването, затова никой от тях не биваше да показва слабостта си пред другия. Само така можеха да удържат.
Вдигна глава и погледна часовника — беше пет и седем минути. Ту ѝ се струваше, че минутите препускат като подивели, ту, че се влачат. Навън сирените продължаваха да вият, някъде далеч се стреляше. Погледна ръцете си. Сякаш ги виждаше за последен път. Завъртя халката, която Давор ѝ беше подарил. Не, не бяха женени. Щяха да го направят, но войната.