— И какво? Това те прави по-малко виновен ли? Като разделиш вината на всички, по-малко ли ви тежи на съвестта?
— Не-е-е… (Объркано заекване.) Исках само да кажа за пропагандата… силна беше. Много се вързахме, а и бяхме толкова млади, наивни, вярвахме…
— В какво вярвахте?
— Във Велика Сърбия, в това, че сме повече от другите, в славната ни история, в княз Лазар, в битката при Косово поле, в Сърбия като естествен лидер на всички славяни и защитник на вярата.
— И това ви даваше право да убивате?
— Нас също ни убиваха.
— Къде? Горе на хълмовете? Стреляха по вас от града ли?
— Да, стреляха… понякога.
— Знаеш ли колко са убитите в Сараево по време на обсадата?
(Дълго мълчание.)
— Единайсет хиляди петстотин четиридесет и един са убитите, от тях хиляда и шестстотин деца. Колко загинаха от вас?
— Беше война, някъде колеха сърби, нали така?
— Да, така е, те също нямат оправдание. Всички, които убиваха и колеха, независимо от религия и етнос, нямат оправдание, но сега говорим с теб. Ти все пак си интелигентен човек, завършил си история, преподаваш.
— Археология.
— Археология. И лично теб как те излъгаха?
— Не знам. (Провлачено, объркано.) Да, вярвахме във Велика Сърбия, вярвахме, че го правим за нашите деца, а и искахме да бъдем герои, да помиришем барут, въобще не си представяхме какво е това война. Представата ни за нея бе по-скоро романтична, от филмите, от кинопрегледите, от книгите.
— Кога дойде в Сараево?
— Есента на деветдесет и втора година.
— А преди това?
— Два месеца обучение в лагер в Източна Сърбия.
— Беше ли идвал преди това в Сараево?
— Да, два пъти, като студент на практика. Босна е пълна със старини, истински рай за археолозите, особено край Мостар.
— Колко време остана този път тук?
— Близо година.
— Сменяхте ли локацията?
— Не, през цялото време бяхме горе на Гръбавица, в бившия пионерски лагер — бяха го пригодили.
— Две години е много време.
— Да.
— Какво точно правехте?
— Ами, дежуряхме, по шест часа дежурство. Стреляхме от окопите.
— От Гръбавица има хубав изглед към града.
— Да, така е, затова бяхме много хора, трябваше да ги държим тия в града под непрекъснат обстрел и напрежение.
— Каква беше целта?
— Крайната ли?
— Да.
— Не знам, да спечелим войната.
— И как щяхте да я спечелите? Като избиете гражданите на Сараево?
— Не знам, просто изпълнявахме своя дълг тук и чакахме победата.
— Как избирахте кога и по кого да стреляте?
— На всеки отряд имаше командващ, разпределяше ни на участъци и периодично даваше заповед за стрелба по големи групи хора, по движещи се цели, по сгради и стратегически обекти.
— А самостоятелно стреляхте ли?
— Самостоятелно?
— Да. Без заповед.
(Дълго мълчание.)
— Случвало се е.
— Не получавахте ли наказание за нарушаване на дисциплината?
— Не, а и ние бяхме доброволци, не редовна армия, пък и това ни беше разрешено. Важното беше да държим хората в Сараево в постоянно напрежение, ден след ден, нощ след нощ.
— Често ли се случваше да стреляте без заповед?
— Да, особено когато се напиехме или когато някой получаваше вести от дома за убит близък. Тогава се вдигахме целия отряд и почвахме безразборна стрелба, като при забава на стрелбище.
— Забава?
— Пиехме и пушехме трева.
— Ти лично стрелял ли си без заповед?
— Да, като се напиех или напушех, или най-често и двете.
— Убивал ли си?
— Да.
(Гласът му почва да трепери.)
— Виждал ли си как падат хората, по които стреляш?
— Да.
(Треперенето се усилва.)
— И как се гърчат недоубитите?
— Да.
— И какво правехте тогава?
— Ами, или ги доубивахме, или ги оставяхме да се гърчат.
— Защо?
— За да усетим силата, че животът им е в нашите ръце.
— А когато близките прибираха труповете или плачеха над тях?
— Понякога се смеехме, понякога ги убивахме и тях.
— Не мога да повярвам, че и ти си го правел. И какво, след стрелби си си мил ръцете, удрял си една сливова, хапвал си със същите тези ръце, сега прегръщаш децата си, галиш бедрата на жена си с тези ръце, с които си убил десетки, които никога няма да правят вече тези неща?