— Да, ходих.
— Помагат ли?
— Помагат. На тези, които искат да живеят и да започнат отначало, помагат.
— Ти не искаш ли да започнеш отначало?
— Не.
— Какво искаш?
— Да ме чуят. Това искам.
— Работиш ли?
— Работя. Работя и вечер, и събота-неделя. И доброволно, в градската библиотека работя.
— Защо там?
— Има каталог, много книги, информация. Исках да видя дали така е било във всички войни, дали навсякъде са правели така с жените. Писах до библиотеките, изследователските центрове и университетите да ми пращат информация.
— Отговарят ли?
— Отговарят. Оказа се, че винаги е било така, затова поисках да говоря. Казват, че изнасилването се приемало винаги за нормално при война, не било нещо особено, така казват. Вой-ниците — и те били хора, и те имали нужди. Когато Червената армия настъпва в Европа през Втората световна, били изнасилени около сто хиляди жени във Виена и почти триста хиляди в Берлин. Пишеше, че когато питали Сталин за това, той казал абсолютно сериозно: „Вие знаете ли какво преживяха тези войници през войната? В крайна сметка, и те имат право на малко удоволствие, малко забавление!“. Малко забавление. За тях това е просто малко забавление. Разбира се, нацистите са правели същото в Русия. Вероятно и за тях е било малко забавление. Затова искам светът да го чуе.
Спира рязко. Мълчи известно време. Сякаш това е всичко, но изведнъж се усмихва:
— Чух, че за пръв път в историята ще съдят в Хага и изнасилвачите като военнопрестъпници. Искам да съм там и да говоря. Не, не да говоря, знаете ли, искам да крещя. Искам да им изкрещя — така, както крещях във Фоча, ден и нощ, ден и нощ, денонощия наред, искам да им спукам тъпанчетата, искам да ме чуят. Само за това живея. Искам да ме чуят!
(Притихва отново. Цялата трепери; не е останало нищо в това крехко, някога красиво, обичано, желано и усмихващо се тяло, само гняв, само болка.)
Не мога да мисля за нищо друго, освен за това интервю. В Сараево е топло и красиво, есенно, пъстроцветно, около нас млади хора пият бира, смеят се… Градът е празничен. Едва ходя, всяка нейна дума тежи в краката ми. Вие ми се свят. Сега имам нужда от едно питие, от едно голямо питие, за да го преглътна всичко това. Зоран също. Очите му са червени. Не, не е пил, не е плакал. Просто не можем да го преглътнем.
Спираме пред тесен, но романтичен бар. Сядаме на високите столчета в края на дървения барплот, точно пред отворената плъзгаща се врата, през която влизат на вълни денят, есента и смеховете. Поръчваме си по едно голямо уиски. Две ледчета, чакаме да се разтопят, после пием на екс. Не си говорим. Няма нужда. Няма за какво. Топлината се разлива по цялото ми тяло. Главата ми се замайва. Малко по-добре съм. Плащаме, оставяме солиден бакшиш. Тръгваме пак по улиците, спуска се здрач. Някой горе си гледа съвестно работата. Не ми излиза от главата нито една нейна дума. Стигаме брега на Миляцка. Не мога да забравя нито един неин жест, погледа ѝ… — всъщност отсъстващия поглед. Уж човешко същество, хубава жена, а отвътре — пустота. Плача на брега на Миляцка, Зоран ме е прегърнал и също плаче. Иска ни се да си кажем нещо, но в гърлата ни е заседнала буца. Взимаме от денонощния бутилка уиски. Сядаме пак край Миляцка. Подаваме си бутилката мълчаливо и уискито свършва бързо. Издигам се леко над Сараево. Отвисоко градът изглежда още по-красив. Светлинки покриват като рибарска мрежа сградите и хората. Издигам се още по-високо, като ангел съм с разперени крила. Последното, което виждам, са светлините на градската библиотека, някой там продължава да чете. Всъщност само един прозорец свети, слаба жълтеникава светлинка, може би от гола, самотна, нагорещена отвътре крушка. Прибираме се със Зоран у тях. Той вади бутилка сливовица. Пием. Искаме да изгорим всичко. Да забравим. Тръшваме се с все дрехите на две съседни кушетки.
Край, тъмнина. Вселенска тъмнина и пустота.
21:00
И двамата искаха да кажат нещо, но не знаеха какво. Изострените им от страха сетива долавяха всеки шум — блъскането на реката в основите на моста, шумолящите от вятъра треви, бученето в близката канализационна шахта, ленивият, провлачен лай на куче, отекващият в далечината камбанен звън.
Най-сетне Давор се надигна и каза:
— Върви плътно до мен.
— Добре — отвърна Айда.
И те стъпиха на моста.
Всичко продължаваше да е спокойно. Мостът беше дълъг четиридесет метра. Само четиридесет метра до свободата. Двамата вървяха бавно и внимателно, сякаш бяха боси и стъпваха по натрошени стъкла. Едва се сдържаха да се затичат, но Каро им беше казал в никакъв случай да не бързат. Кой знае защо Давор си спомни любимата „Несаница“ — Idi, idi nesanice da ne vidim tvoje lice — и как я пееше Айда. Стисна още по-силно ръката ѝ. Чуваха се само хрущенето на камъчетата под обувките им и шумът на Миляцка.