Мостът Връбаня на река Миляцка се обливаше от горещите лъчи на пролетното слънце. Най-хубавото време в годината. Телата на Давор и Айда продължаваха да лежат там. Вече пети ден. Лежаха прегърнати. Телата се разлагаха — плътта е по-слаба от духа. Разлагаха се и миришеха. Всъщност вонята беше почти непоносима. Няколко кучета опитаха да стигнат до тях, но бяха улучени от снайперисти и сега лежаха и също се разлагаха на моста. Мостът Връбаня на река Миляцка в Сараево, дълъг четиридесет метра.
Под натиска на международната общност и заради вълнението в Сараево сръбските паравоенни все пак разрешиха телата да бъдат изтеглени. Направиха кордон от снайперисти, които да охраняват моста. Двама млади войници с маски на лицата заради вонята отидоха, затеглиха двете тела по грапавия асфалт, а подир тях оставаше тъмна червеникаво-черна диря като от спукана автомобилна гума. Изтеглиха ги от моста шест дни след като бяха убити. Шест дни.
А единствената причина тяхната история да стане известна на света, да се правят филми за нея, да се пишат книги, да се разказва в университетските аудитории, да се обсъжда по медиите и в социалните мрежи, е цинична: просто онази снимка на прегърнатите им тела стигна до публичното пространство и светът научи за тях, а като Давор и Айда са десетки, стотици, хиляди други жертви на безумните етно-религиозни конфликти по света. Но анонимни жертви.
На гробището Вранеш край Сараево цареше оживление, необичайно дори за война. Особено за война. Обикновено погребенията тук се претупваха набързо и се преминаваше към следващото. А сега хора, медии, камери, войници… Лада беше като изгубено малко момиче сред цялото това множество. Сърбите бяха поканили и Самира, и Сафет — обещаха им коридор от бошняшката територия до гробището и обратно и пълна безопасност — но Сафет отсече, че това е пропаганда, и отказа. Сега двамата със Самира седяха вкъщи и гледаха погребението по телевизията. Не беше ясно на кого му е по-тежко — дали на останалата сама сред всичките онези хора Лада, или на Сафет и Самира. Бяха дръпнали плътно всички завеси, не искаха да влиза светлина, не искаха да виждат светлина. Седяха един до друг на канапето, не се държаха за ръце, не говореха, не се поглеждаха.
После на гробището тълпата се разстъпи и към Лада се насочиха униформени, които носеха два еднакви ковчега. Лада усети как краката ѝ се вледеняват, как сърцето ѝ се стяга и ѝ се вие свят. Над нея закръжиха черни птици, огромните им криле затъмниха слънцето, а плясъкът им заглушаваше всичко. Тя се огледа да се облегне на някого, на нещо, обаче нямаше нито на кого, нито на какво. Беше абсолютно сама. Войниците поставиха двата ковчега върху набързо скована дървена поставка. Встрани зееше дупката. Униформените оставиха ковчезите и се отдръпнаха назад. Не и медиите, разбира се: камерите се навираха буквално в лицето на Лада, изследваха дъното на дупката, снимаха в едър план ковчезите.
Лада си беше обещала, че няма да плаче. Че няма да им достави това удоволствие. Че ще бъде твърда като камък — после щеше да си поплаче вкъщи. А и сълзите ѝ бяха пресъхнали. Застана между двата ковчега. Обикновени, дървени, кафяви, полирани. Единият — с кръст върху капака. Сложи дясната си длан на десния, лявата — на левия. Направи крачка назад и свали шала, който носеше на врата. Синкав копринен шал, с вълнообразни жълтеникави линии по него. Свали го, допря го до устните си много бавно, а след това го постави върху кръста на десния ковчег и прошепна:
— Сбогом, Даворе.
След това свали един по-малък шал, завързан около китката ѝ. Морскосин, със сребристоатлазени нишки, втъкани в него. Допря го до устните си и го постави върху левия ковчег и пророни:
— Сбогом, Айда.
После униформените спуснаха двата ковчега в гроба, плътно допрени един до друг. Всички погледи бяха приковани в Лада, всички камери снимаха само нея. Сега ѝ трябваше цялата сила на света, за да не рухне и тя в правоъгълната дупка пред краката ѝ. Приклекна, взе една буца кафеникава пръст и я хвърли върху единия ковчег, после взе още една и я пусна върху другия.