— Жорка, как си?
— В Timeless-а пия уиски.
— Аха, екстра, всичко е наред. Зоран ще те чака, уредил е сума ти срещи. Важни срещи. Както искаше, с хора, преживели блокадата и войната. Отделно като бонус ще гледате някакви интервюта в музея. Взети са непосредствено след войната, има на снайперисти, на жертви, на изнасилени. Има всичко, цялата гнус. На Зоран не му се занимаваше, но пак е закъсал с кинтите и клекна. Можеш ли да тръгнеш утре?
— Че какво ме задържа?
— Да, забравих, че си самотният Джо. Хайде! И да се обадиш оттам.
Напивам се. На другия ден се оправям, хващам автобуса за Белград, оттам за Сараево — три дни път с камили. Ама така е на Балканите, не искаме много да се мешаме, макар че сме еднакви до мозъка на костите си. Или както се казваше в онзи стар лаф за разликата между България и Македония: „Море, едно лайно сме, минала кола и го разделила на две“. Тук колата минава често и винаги разделя. Дай ни на нас на Балканите да се цепим и да делим баницата, границите, момите, страданието, самохвалството си.
Специалист съм по етно-религиозни конфликти и ми предстои да издам първата си монография: „Имиграция, конфликти и трансформация на идентичности в ЕС“, в която специално място е отредено на войната в Босна. Не знам защо, но я почувствах като своя. И болката, и страданието, и любовта им бяха като мои. И сълзите, и куршумите, и тишината подир тях…
Зоран е преводачът ми на сръбски. Свърши дяволски добра работа, а сега уреди и тези срещи, за да ги добавя в книгата. Та, ето ме тук, в Сараево. Харесвам Сараево. Няма как да не го обикнеш. Топлина, мистика, балкански кръчми, дух, духове, тъга и отлична ракия. Какво повече му трябва на човек, роден, закърмен и израснал с Балканите.
Направихме всички срещи, чух каквото трябваше. Повече отколкото исках. Остават ми още два дни. Вече нямам работа. Вече не бързам заникъде. Цял живот бързах, сега животът бърза край мен. Аз съм застинал като паметника от книгата на моя приятел Глогов. Ще разгледам Музея на войната. После ще се напия. „Трите шишета“ го предполагат. Не знам какво имаше предвид Зоран с това негово „перфектно е, брато!“, но си е перфектно да се налочим по балкански. Отварям скърцащата врата към централното фоайе на Музея на войната. Вие като ранено животно.
В началото на юни все повече се говореше в техния заселен предимно с бошняци-мюсюлмани квартал, че сърбите провеждали етнически чистки. Влизали по домовете, разделяли мъжете от жените, отвеждали мъжете нанякъде, разстрелвали цели групи. Ужасът бе постоянен.
Една вечер, когато вече почти непрекъснато нямаше ток, от съседната улица изреваха двигателите на мощни камиони. Съвсем наблизо се чуха изстрели, подир тях писъци на жени и силни мъжки гласове. Вече няколко дни Айда и родителите ѝ бяха постоянно нащрек. Още от началото на блокадата брат ѝ Риаз бе останал при баба ѝ, в другата част на града, до която сега нямаха достъп. Щом чуха шумовете, се втурнаха към прозорците.
„Ужас, Сафет — изкрещя майка ѝ. — Идват! В съседния блок са, Сафет, вадят оттам хората. Какво ще правим, Сафет?“
Баща ѝ стоеше вкаменен. Какво можеше да направи? Изстрелите, виковете, гласовете приближаваха.
„Самира, Самира — крещеше и тропаше по вратата им съседката от горния етаж. — Самира, идат, какво да правим, Самира?“
„Сафет — разтърси Самира мъжа си. — Бягай през задния вход. Бягай и Аллах да е с теб. Останеш ли тук, ще те отведат.“
„Как ще ви оставя?“ — отвърна Сафет сякаш насън.
„Нали чу, че жените само ги претърсват и им взимат накити и дрехи, а мъжете ги отвеждат, не знаем какво правят с тях. Трябва да бягаш, Сафете, заради нас, заради Айда и Риаз, чуваш ли? Трябва да бягаш.“
Беше силна жена — успя да го избута навън. Пред вратата им ридаеше съседката, по стълбището тичаха, блъскаха се, падаха и се прескачаха хора. Сафет ги целуна и се спусна по стъпалата. Самира се молеше със сплетени пръсти, а Айда стоеше насред коридора: не можеше да помръдне, мислеше само за Давор. Дори не осъзнаваше, че войниците вече трополят с кубинките по циментовото стълбище.