— Ъъъ… просто неща, които трябва да помня за работата.
— Мислиш ли, че ще подновят договора ти?
— Не знам, Патрик.
Той взе химикалката от щипката й на календара, погледна следващия месец и надраска под 28-ата седмица: „Време за търсене на нова работа“.
— Така ще си по-спокойна, ако нещо се случи — обясни той. Целуна ме и ме остави да се взирам в написаното.
Внимателно разположих кремовете си в банята, прибрах самобръсначките си, овлажнителя за лице и тампоните в шкафа с огледална вратичка. На пода под прозореца в стаята за гости подредих в спретната редичка книгите си, сред тях и новите заглавия, които Уил бе поръчал от „Амазон“ за мен. Патрик обеща да монтира няколко лавици, щом намери време.
После, когато излезе да тича, седнах и се загледах през промишлената зона към замъка, като се упражнявах да произнасям тихичко думата дом.
Не умея да пазя тайни, и това си е. Трина казва, че започвам да се пипам по носа още щом си помисля да излъжа. Което е много издайническо. Родителите ми и до днес се шегуват с извинителните бележки за училище, които съчинявах навремето: „Скъпа госпожице Троубридж — пишеше в една от тях, — моля да извините Луиза Кларк, тя няма да може да присъства на днешните часове, тъй като имам женски проблеми и съм много зле“. Татко едва се бе сдържал да не прихне в момент, когато от него се очакваше да ме напердаши.
Да крия намерението на Уил от семейството ми беше едно — умеех да пазя тайни от родителите си (все пак това е едно от нещата, които научаваме, докато растем), — но да се справям сама с тревогите си бе нещо съвсем различно.
Прекарах следващите две нощи в опит да разбера какво е намислил Уил и какво бих могла да направя, за да го спра — мислите ми препускаха дори когато двамата с Патрик готвехме в кухнята и си бъбрехме. (Вече бях открила нови неща за него — например, че наистина знае стотици начини за приготвяне на пуешки гърди.) Нощем правехме любов — в момента изглеждаше почти задължително, сякаш трябваше да се възползваме докрай от свободата си. Сякаш по някакъв начин Патрик усещаше, че му дължа нещо, предвид постоянната ми физическа близост с Уил. Но веднага щом се отпуснеше и заспеше, аз отново потъвах в мислите си.
Оставаха малко повече от седем седмици.
И за разлика от мен, Уил правеше планове.
През следващата седмица, дори и да бе забелязал, че съм разсеяна, той не казваше нищо. Продължихме да следваме обичайния дневен режим: правехме къси разходки сред природата, приготвях му храната, грижех се за него в къщата. Той вече не се шегуваше с Бегача.
Говорехме си за последните книги, които ми бе препоръчал: бяхме обсъдили „Английският пациент“ (много ми хареса) и един шведски трилър (не толкова). Бяхме внимателни един с друг, дори прекалено. Липсваха ми обидите и раздразнителността му — отсъствието им само увеличаваше изпълващото ме усещане за заплаха.
Нейтън наблюдаваше и двама ни, сякаш бяхме някакъв нов биологичен вид.
— Да не сте се скарали? — попита ме един ден в кухнята, докато разопаковах продуктите.
— По-добре питай него — отвърнах аз.
— Така каза и той.
Хвърли ми бърз поглед и изчезна в банята да отключи шкафа с лекарствата на Уил.
Междувременно издържах три дни след посещението на Майкъл Лолър, преди да позвъня на госпожа Трейнър. Попитах я дали можем да се видим някъде навън и се разбрахме да се срещнем в малкото кафене, което бяха отворили в района на замъка. По ирония на съдбата, беше същото онова кафене, заради което си бях изгубила работата.
Беше много по-луксозно от „Кифличката“ — цялото в дъбова ламперия, с маси и столове от избелено дърво. Предлагаше домашно приготвена супа с много зеленчуци и скъпи торти. И човек не можеше да си купи нормално кафе, само лате, капучино и макиато. Нямаше строителни работници или стажант-фризьорки. Седях с чашата чай в ръка и се чудех какво прави Глухарчето и дали би се чувствала удобно да седи тук и да чете вестник цяла сутрин.
— Съжалявам, че закъснях, Луиза. — Камила Трейнър влезе делово в кафето, с чанта под мишница, облечена в сива копринена блуза и тъмносини панталони.
Едва се сдържах да не се изправя. Все още нямаше момент, в който да не се чувствам като на интервю, когато разговарях с нея.
— Задържаха ме в съда.