Не можех да повярвам на ушите си. Почувствах как лицето ми пламва и си поех дълбоко дъх, преди да заговоря отново:
— Как се осмелявате да твърдите, че бих сторила нещо, което може да нарани чувствата на Уил? Направих всичко. Всичко, за което се сетих. Измислях всякакви идеи, извеждах го навън, разговаряхме, четях му, грижех се за него. — Последните думи направо изригнаха от гърдите ми. — Чистех след него. Сменях проклетия катетър. Карах го да се смее. Направих повече, отколкото проклетото ви семейство е вършило някога.
Госпожа Трейнър застина. Изправи се, изпъна гръб и пъхна дамската си чанта под мишница.
— Мисля, че разговорът ни приключи, госпожице Кларк.
— Да. Да, госпожо Трейнър. И аз мисля, че приключи.
Тя се обърна и бързо излезе от кафенето.
Когато вратата се затвори зад гърба й, осъзнах, че треперя.
Разговорът с госпожа Трейнър не ми даваше мира през следващите два дни. Постоянно чувах думите й за това как съм размахвала щастието си пред него. Не предполагах, че Уил може да се разстрои от нещо, което правя аз. Мислех, че не одобрява решението да се преместя при Патрик поради това, че не харесва Патрик, а не защото изпитва нещо към мен. И освен това не смятах, че изглеждам особено щастлива.
Вкъщи не можех да се отърся от това тревожно чувство. Беше като подводно течение, което минаваше през мен и се отразяваше на всичко, което вършех. Попитах Патрик:
— Щяхме ли да се съберем, ако сестра ми не се нуждаеше от по-голяма стая?
Той ме погледна така, сякаш съм превъртяла. Наведе се, притегли ме към себе си и ме целуна по косата. После каза:
— Трябва ли да носиш тая пижама? Мразя, когато носиш пижама.
— Удобна е.
— Повече би подхождала на майка ми.
— Нямам намерение всяка нощ да нося къса нощничка и жартиери. И не отговори на въпроса ми.
— Не знам. Вероятно. Да.
— Но не бяхме говорили за това, нали?
— Лу, повечето хора заживяват заедно, защото така е по-удобно. Може да обичаш някого и в същото време да виждаш финансовите и практическите предимства.
— Аз просто… не искам да мислиш, че съм те принудила. Не искам да се чувствам като натрапница.
Той въздъхна и се изтърколи по гръб.
— Защо жените вечно усложняват нещата, докато се превърнат в проблем? Обичам те, ти ме обичаш, двамата сме заедно от седем години, а при родителите ти вече няма място. Много е просто.
Но аз нямах чувството, че е просто.
Имах чувството, че нещо в живота ми не е както трябва.
Този петък валя цял ден — топли тежки струи се изливаха от небето, сякаш бяхме на тропиците. Дъждът бълбукаше в канавките и извиваше стъблата на цъфналите храсти в умолителни поклони. Уил гледаше през прозорците като куче, на което са отказали разходка. Нейтън дойде и си отиде, вдигнал найлонова торба над главата си. Уил изгледа един документален филм за пингвините, а след това, докато включваше компютъра, аз си намерих работа, за да не се налага да си говорим. Усещах съвсем ясно настанилата се помежду ни неловкост и това, че бях в една стая с него през цялото време, влошаваше още повече положението.
Най-сетне бях започнала да осъзнавам успокояващата сила на чистенето. Обирах пода, миех прозорци и сменях юргански торби. Постоянно вършех нещо. От очите ми не убягваше и най-миниатюрната прашинка прах, светкавично забелязвах всяко кръгло петно, оставено от чаша чай. Тъкмо се бях заловила да свалям варовиковия налеп от кранчетата в банята с хартия от кухненското руло, натопена в оцет (рецепта на майка ми), когато чух количката на Уил зад себе си.
— Какво правиш?
Навела се бях над ваната. Не се обърнах.
— Свалям варовиковия налеп от кранчетата.
Усещах как ме наблюдава.
— Я повтори — чух го след миг.
— Моля?
— Повтори какво каза.
Изправих се.
— Защо, да нямаш проблеми със слуха? Чистя кранчетата.
— Чуй се само! Няма нужда да ми чистиш кранчетата, Кларк. Майка ми няма да забележи, на мен не ми пука, а банята вони на риба. Освен това ми се излиза.
Махнах кичур коса от лицето си. Истина беше. Във въздуха определено се носеше силна миризма на треска.
— Хайде. Вече не вали. Току-що говорих с татко. Каза, че ще ни даде ключовете от замъка, след като затворят в пет часа.