Не бях очарована от идеята да водим любезен разговор, докато се разхождаме. Но мисълта да изляза от пристройката беше примамлива.
— Добре. Дай ми пет минути. Трябва да махна миризмата на оцет от ръцете си.
Разликата в начина, по който бяхме израсли аз и Уил, се проявяваше в естественото му чувство за превъзходство. Ако си израснал при богати родители в хубава къща, ако си посещавал добри училища и скъпи ресторанти, приемайки това за даденост, вероятно просто чувстваш, че си галеник на съдбата и че привилегированото ти положение е нещо естествено.
Уил сподели, че като малък прекарвал много време в опразнения от туристи замък. Баща му го оставял да скита навсякъде, само го предупреждавал да не пипа нищо. След 5:30 следобед, когато си тръгвали и последните туристи, когато градинарите започвали да подрязват и подравняват, а чистачите изпразвали кофите с боклук и събирали празните кутии от безалкохолни и хартийките от карамелени бонбони, замъкът се превръщал в личната му площадка за игра. Докато ми го казваше, си помислих, че ако някой бе предоставил замъка само на нас двете с Трина, сигурно щяхме да нададем ликуващи викове и да го обикаляме, докато ни се завие свят.
— За първи път целунах момиче пред моста над рова — каза той и посочи към него, докато вървяхме по чакълената пътека.
— Обясни ли й, че това е твоето владение?
— Не. А може би трябваше. Заряза ме една седмица по-късно заради момчето, което работеше в минимаркета.
Извърнах се и го изгледах невярващо.
— Да не би да говориш за Тери Роуланд? Тъмна зализана коса, татуировки до лактите?
Той вдигна вежди.
— Да.
— Знаеш ли, той още работи там. В минимаркета. Ако от това ще се почувстваш по-добре.
— Едва ли ще се изпълни със завист, като ме види в тази количка — отбеляза саркастично Уил и аз отново млъкнах.
Чувствах се странно сред притихналия замък. Двамата с Уил бяхме единствените хора в него, като изключим мяркащия се в далечината градинар. Вместо да зяпам туристите и да се захласвам по чуждестранната реч и екзотичния им живот, улових се, че за първи път се вглеждам в замъка и попивам историята му. Каменните му стени се издигаха тук повече от 800 години. В него се бяха раждали и умирали хора с ликуващи или разбити сърца. В тишината човек сякаш долавяше гласовете им, стъпките им по пътеката.
— Хайде, признай си — наруших мълчанието. — Ходил ли си из замъка, представяйки си, че си принц или воин?
Уил ми хвърли кос поглед.
— Честно?
— Разбира се.
— Да. Веднъж дори бях взел една сабя от стената в Голямата зала. Тежеше цял тон. Помня как изтръпнах от ужас, че няма да мога да я вдигна и да я върна на стойката й.
Бяхме се изкачили на хълма и оттук виждахме дългата ивица трева отвъд рова, която опасваше порутената стена и бележеше границите на замъка. Зад тях се простираше градът, неоновите табели и опашките на трафика, суетнята, бележеща пиковия час в малкия град. Но тук горе беше тихо, чуваха се само птиците и приглушеното бръмчене от количката на Уил.
Той спря и извъртя количката така, че да вижда замъка.
— Странно, че никога не сме се срещали — промърмори той. — Като деца, искам да кажа. Все пак сме живели в едно и също градче.
— А как да се срещнем? Не сме се движели в едни и същи кръгове. Пък и аз може да съм била бебето в количката, което си подминавал, докато си размахвал сабята си.
— А, забравих — в сравнение с теб аз съм изкопаемо.
— Осем години разлика със сигурност щяха да те поставят в графата „възрастен мъж“ — признах аз. — Татко никога не би ми позволил да излизам с теб.
— Дори ако притежавам собствен замък?
— Е, тогава несъмнено щеше да е по-различно.
Докато се разхождахме, край нас се носеше сладкото ухание на трева, колелата на Уил просъскваха в прозрачните локви на пътеката. Чувствах облекчение. Не разговаряхме съвсем както преди, но това вероятно трябваше да се очаква. Госпожа Трейнър бе права: за Уил винаги щеше да е трудно да наблюдава как другите устройват живота си. Отбелязах си наум да внимавам как моите действия може да му повлияят. Повече не исках да се сърдя.
— Хайде да се пробваме с лабиринта. Не съм бил там от сто години.
Това ме изтръгна от мислите ми.
— О, не. Благодаря. — Хвърлих поглед наоколо и изведнъж осъзнах къде сме.
— Защо, да не те е страх, че ще се изгубиш? Хайде, Кларк. Това ще е предизвикателство за теб. Да видиш дали ще запомниш пътя, по който минаваш. Ще ти засека времето. Като малък много се забавлявах.