Хвърлих поглед назад към къщата.
— Не, по-добре не. — От самата мисъл стомахът ми се сви на топка.
— Ясно. Отново залагаш на сигурно.
— Не е това.
— Няма проблем. Просто ще продължим със скучната си разходчица и ще се върнем в скучната си пристройчица.
Знаех, че се шегува. Но нещо в тона му ме предизвика. Помислих си за Диърдри в автобуса и коментара й за това колко било хубаво, че едната от нас остава у дома. Аз щях да съм тази с баналния живот, с дребнавите амбиции.
Погледнах към лабиринта, към тъмнеещия гъст плет. Държах се глупаво. Може би се бях държала глупаво от години. Та нали всичко отдавна беше свършило. И аз продължавах напред.
— Само помни завоите, после мини по обратния път и ще излезеш. Не е толкова трудно, колкото изглежда. Наистина.
Оставих го на пътеката, преди да помисля достатъчно. Поех си дълбоко дъх, минах край знака предупреждение „Не се допускат деца без придружител“ и закрачих бързо по алеята, оградена от тъмния влажен плет, по който още проблясваха дъждовни капки.
Няма нищо страшно, няма нищо страшно, улових се да си мърморя под носа. Това са само куп подкастрени храсти. Завих надясно, после наляво през една пролука в плета. Още един завой надясно, наляво; и докато вървях, запаметявах в главата си обратния път. Надясно. Наляво. Пролука. Надясно. Наляво.
Пулсът ми се ускори леко и чувах как кръвта тупти в ушите ми. Насилих се да мисля за Уил на изхода на лабиринта, който си гледа часовника. Това беше просто един глупав тест. Вече не бях наивно младо момиче. Бях на двайсет и седем. Живеех с приятеля си. Имах отговорна работа. Бях различен човек.
Завих, продължих право напред, завих отново.
И тогава изневиделица у мен се надигна паника и в устата ми загорча. Стори ми се, че виждам човек в края на алеята. Казах си, че е само плод на въображението, но докато си давах кураж, забравих запаметените посоки. Надясно. Наляво. Пролука. Надясно. Надясно? Дали не обърках нещо? Дъхът ми секна. Насилих се да продължа, но осъзнах, че напълно съм изгубила ориентация. Спрях и се загледах в сенките, опитвайки се да разбера къде е запад.
И докато стоях така, изведнъж почувствах, че не мога да го направя. Не мога да остана вътре. Завъртях се рязко и поех, както си мислех, в южна посока. Щях да изляза. Бях на двайсет и седем. Всичко беше наред. Но тогава чух гласовете им, грубите подвиквания, присмехулния смях. Видях ги как се мяркат през пролуките в плета, усетих как собствените ми крака се люшкат върху високите токчета, безпощадните бодли на плета, докато се облягах на него, опитвайки се да се задържа права.
— Искам вече да изляза оттук — бях им казала със завалящ, несигурен глас. — Стига ми толкова, момчета.
И тогава те изчезнаха. В лабиринта беше тихо, чуваше се само далечен шепот — може би бяха момчетата, скрити от другата страна на плета, може би бе вятърът, който шумолеше в листата.
— Искам вече да изляза — казах с глас, който звучеше колебливо дори в собствените ми уши. Вдигнах очи към небето, губейки за миг равновесие при вида на безбрежната, осеяна със звезди чернота. Подскочих, когато някой ме прегърна през кръста — тъмнокосият. Онзи, който бе ходил в Африка.
— Не още — отвърна. — Ще развалиш играта.
И тогава разбрах — само от начина, по който бе поставил ръце на кръста ми. Осъзнах, че някакви пластове са се разместили, че задръжките са започнали да падат. И се засмях, докато избутвах ръцете му, сякаш се беше пошегувал, не исках да разбере, че съм разбрала. Чух го да вика приятелите си. Изтръгнах се от прегръдката му и хукнах напосоки, мъчех се да намеря изхода, а краката ми затъваха във влажната трева. Чувах ги навсякъде около мен, гласовете им бяха възбудени, телата им — невидими — и усетих как гърлото ми се свива от страх. Бях твърде дезориентирана, за да разбера къде съм. Високите живи стени постоянно се люлееха, накланяха се към мен. Не спирах да вървя, завивах, препъвах се, пъхах се в отвори, исках да се отдалеча от гласовете им. Но изходът не се виждаше никакъв. Накъдето и да се обърнех, попадах на поредния безкраен плет, на поредния присмехулен глас.
Минах с олюляване през един отвор, за миг изпълнена с облекчение, че съм близо до свободата. Но после видях, че отново съм се върнала в центъра, че отново съм на мястото, откъдето бях тръгнала. Залитнах, когато видях всички да стоят там, сякаш просто ме бяха чакали.