— Ето я, върна се — ухили се един и ме улови за ръката. — Казах ви, че си го търси. Хайде, Лулу, дай ми целувка и ще ти покажа изхода. — Гласът му беше нежен и провлечен.
— Дай ни целувка и ще ти покажем изхода.
Лицата им бяха размазано петно.
— Просто… просто искам да…
— Хайде, Лу. Признай, че ме харесваш. Цяла вечер седя на коленете ми. Една целувка. Не е кой знае какво.
Чух кикот.
— И ще ми покажеш как да изляза? — Гласът ми прозвуча патетично дори в собствените ми уши.
— Само една. — Той приближи.
Усетих устата му върху моята, една ръка стисна бедрото ми. Отдели се от мен и чух как дишането му се промени.
— Сега е ред на Джейк.
Не знам какво казах тогава. Някой ме хвана за ръката. Чух смеха, почувствах ръка в косата си, друга уста върху моята, настоятелна, проникваща, а после…
— Уил…
Бях се разридала, свита о две.
— Уил — виках името му отново и отново с дрезгав глас, излизащ дълбоко от гърдите ми. Чух го някъде далеч, отвъд плета.
— Луиза? Луиза, къде си? Какво има?
Бях в ъгъла, сгушена колкото е възможно по-навътре в плета. Сълзи замъгляваха очите ми, ръцете ми плътно обгръщаха тялото ми. Не можех да изляза. Щях да остана затворена тук завинаги. Никой нямаше да ме намери.
— Уил…
— Къде си?
И изведнъж се появи точно пред мен.
— Съжалявам — прошепнах и погледнах нагоре с разкривено лице. — Съжалявам. Не мога… да го направя.
Уил повдигна ръце няколко сантиметра — максимума, на който беше способен.
— Исусе, какво… Ела тук, Кларк. — Той приближи и погледна отчаяно ръката си. — Проклето безполезно нещо… — Всичко е наред. Дишай дълбоко. Ела тук. Само дишай дълбоко.
Избърсах очи. При вида му паниката ми бе започнала да отминава. Изправих се неуверено и опитах да се успокоя.
— Съжалявам. Не знам… какво се случи.
— Да нямаш клаустрофобия? — Лицето му, на сантиметри от моето, беше сгърчено от тревога. — Видях, че не искаш да влезеш. Просто… просто помислих, че си…
Затворих очи.
— Просто искам да се махна оттук.
— Хвани ме за ръката. Ще те изведа.
Изведе ме оттам за минути. Докато вървяхме, ми каза, че познавал лабиринта наизуст, гласът му беше спокоен, уверен. Като малък си поставил за цел да научи пътя. Преплетох пръсти в неговите и топлината на ръката му ми подейства успокоително. Почувствах се глупаво, когато видях колко близо съм била до изхода през цялото време.
Спряхме до една пейка отвън и аз измъкнах кърпичка от джоба на гърба на количката. Седяхме мълчаливо, аз — в края на пейката до него, и чакахме хълцането ми да спре.
Той седеше и ме поглеждаше крадешком.
— Е… — изрече накрая, когато вероятно съм изглеждала достатъчно добре, за да говоря, без да рухна отново. — Искаш ли да ми кажеш какво става?
Замачках кърпичката в ръцете си.
— Не мога.
Той стисна устни.
Преглътнах.
— Не е заради теб — обясних бързо. — Не съм говорила на никого за… Беше… беше глупаво. И много отдавна. Не мислех, че ще…
Усещах погледа му върху себе си. Не исках да ме гледа. Ръцете ми все още трепереха, стомахът ми беше свит на топка.
Поклатих глава, опитвайки се да му кажа, че има неща, които не мога да споделя. Искаше ми се отново да държа ръката му, но не събрах сили. Знаех, че ме гледа, почти чувах неизречените му въпроси.
Под нас две коли бяха спрели близо до портите. Две фигури излязоха — от мястото ни бе невъзможно да се различат — и се прегърнаха. Останаха така няколко минути, може би разговаряха, а след това се върнаха в колите си и потеглиха в противоположни посоки. Наблюдавах ги, но не можех да мисля. Мозъкът ми беше скован. Не бях способна да кажа нищо за каквото и да било.
— Окей — изрече Уил накрая. Извърнах се, но той не ме гледаше. — Ще ти разкажа нещо, което не съм споделял с никого. Искаш ли?
— Да. — Смачках кърпичката на топка и зачаках.
Той въздъхна дълбоко.
— Много ме е страх как ще се развият нещата, Кларк. — Остави казаното да проникне в съзнанието ми и продължи с нисък, спокоен глас: — Знам, че според повечето хора парализата е най-лошото, което може да ти се случи. Но може да стане и по-лошо. Има вероятност след време да не мога да дишам сам, да не мога да говоря. Възможно е да имам проблеми с кръвообращението, което означава, че ще ампутират крайниците ми. Може да лежа по болниците безкрайно. И сега моето не е живот. Но като си помисля колко по-зле може да стане, понякога нощем лежа в леглото и направо се задушавам. — Преглътна. — И знаеш ли какво? Никой не иска да слуша за това. Никой не иска да казваш, че се страхуваш, че те боли, че се боиш да не умреш от някоя глупава, случайна инфекция. Хората не искат да знаят как се чувства човек, който никога вече няма да може да прави секс, да яде храна, приготвена от собствените му ръце, да прегръща собственото си дете. Никой не ще да знае, че от седенето в тази количка понякога изпитвам такава клаустрофобия, та ми иде да закрещя при мисълта, че ще прекарам още един ден в нея. Майка ми едва се държи и не може да ми прости, че все още обичам баща си. Сестра ми ме мрази, защото отново съм я засенчил и защото състоянието ми означава, че не може да ме мрази като хората — нещо, което прави от времето, когато бяхме деца. Баща ми просто иска всичко да изчезне. И тримата искат да гледат оптимистично на нещата. Искат и аз да гледам оптимистично на нещата.