Той замълча.
— Ще им се да вярват, че в това има нещо оптимистично.
Примигнах в тъмното.
— И аз ли? — попитах тихо.
— Ти, Кларк — погледна ръцете си той, — си единственият човек, с когото мога да говоря, откакто съм в това проклето нещо.
И тогава аз му разказах.
Улових го за ръката, същата, която ме бе извела от лабиринта, забих поглед в краката си, поех си дъх и му разказах за цялата нощ, и как ми се бяха присмивали и подигравали колко съм пияна, и как бях припаднала, и как по-късно сестра ми беше казала, че може би така е по-добре, да не си спомням всичко, което са сторили, но че оттогава мисълта за тази трийсетминутна неизвестност не ме е напускала. Запълвах я с разни неща. Запълвах я със смеха им, с телата им, с думите им. Запълвах я със собственото си унижение. Разказах му, че виждам лицата им всеки път, когато отивам някъде извън града, и че Патрик, мама и татко, и невзрачният ми животец са ми били достатъчни — с всичките им проблеми и ограничения. Защото ме караха да се чувствам в безопасност.
Когато спрях да говоря, небето беше потъмняло и на мобилния ми телефон имаше четиринайсет съобщения с въпроси къде сме.
— Излишно е да ти казвам, че не е било по твоя вина — произнесе той тихо.
Над нас небето беше станало безкрайно и необятно.
Стиснах кърпичката в ръката си.
— Да. Е, все още се чувствам… отговорна. Пих много, за да се изфукам. Флиртувах ужасно. Бях…
— Не. Те са били отговорни.
Никой не ми беше казвал тези думи на глас. Дори в съчувствения поглед на Трина бе прозирало някакво нямо обвинение. Е, ако се напиеш и се държиш глупаво с мъжете, не знаеш…
Пръстите му стиснаха моите. Движението бе едва доловимо, но го усетих с цялото си същество.
— Луиза. Вината не е била твоя.
Тогава заплаках. Този път не се разридах. Сълзите се стичаха тихо и ми казваха, че си отива и нещо друго. Вината. Страхът. Както и нещата, за които още не бях намерила думи. Зарових нежно чело в рамото му, той наклони глава и я опря в моята.
— Добре. Слушаш ли ме?
Прошепнах едно „да“.
— Тогава ще ти кажа нещо хубаво — продължи той и изчака, сякаш искаше да е сигурен, че е привлякъл вниманието ми. — Някои грешки… просто имат по-големи последствия от други. Но не бива да позволяваш тази нощ да е нещото, което те определя. От теб зависи това да не се случи, Кларк.
Въздишката, която се изтръгна от мен, беше дълга и треперлива. Замълчахме, осмислях думите му. Можех да остана така цяла нощ, над околния свят, с топлата ръка на Уил в моята и чувството, че най-лошото бавно започва да се оттича от мен.
— По-добре да се връщаме — подкани ме той накрая. — Преди да са ни обявили за изчезнали.
Пуснах ръката му и се изправих малко неохотно, усещайки хладния ветрец върху кожата си. А после, почти с наслада, протегнах ръце високо над главата си. Оставих пръстите ми да се изпънат във вечерния въздух, напрежението от седмици, месеци и може би години да се разсее — и поех дъх дълбоко.
Под мен премигваха светлините на града, кръг от светлина сред черното пространство под нас. Обърнах се отново към него:
— Уил?
— Да?
Едва го виждах в тъмнината, но знаех, че ме наблюдава.
— Благодаря ти. Благодаря ти, че дойде да ме вземеш.