Двама мъже в светлоотражателни жилетки насочваха движението към пространство между къщата и църквата до нея. Свалих прозореца.
— Има ли паркинг до църквата?
— Гостите минават оттук, мадам.
— Само че ние сме с инвалидна количка, ще затъне в тревата — обясних аз. — Трябва да спрем точно до църквата. Вижте, ще закарам колата право там.
Те се спогледаха и размениха няколко реплики помежду си. Преди да успеят да кажат нещо, подкарах и паркирах в уединеното място до църквата. Започва се, помислих си, улавяйки погледа на Уил в огледалото, докато изключвах мотора.
— Успокой топката, Кларк. Всичко ще е наред — увери ме той.
— Напълно спокойна съм. Защо реши, че не съм?
— Защото не съм сляп. Освен това си изгриза четири нокътя, докато шофираше.
Паркирах, слязох от колата, нагласих наметката си и натиснах копчетата за сваляне на платформата.
— Окей — обърнах се към Уил, когато колелата стъпиха на земята. В полето оттатък пътя от огромни немски коли излизаха хора — жени в морави рокли разговаряха тихичко със съпрузите си, докато токчетата им затъваха в тревата. Всички бяха дългокраки и изтупани в бледи приглушени тонове. Заиграх се с косата си, чудейки се дали не съм сложила прекалено много червило. Подозирах, че изглеждам като някой от онези пластмасови домати, от които изстискват кетчуп. — И тъй… как ще играем днес?
Уил продължи в същия дух:
— Честно?
— Да. Трябва да знам. Да не планираш нещо ужасно?
Очите му срещнаха моите. Сини, бездънни. В стомаха ми запърха ято пеперуди.
— Ще се държим много възпитано, Кларк.
Крилцата на пеперудите запърхаха неудържимо. Понечих да кажа нещо, но Уил ме прекъсна.
— Виж, просто ще се забавляваме, нищо повече — успокои ме той.
Ще се забавляваме. Сякаш да отидеш на сватбата на бившата приятелка не бе почти толкова приятно, колкото и ваденето на зъб. Но Уил си го беше избрал. Това бе неговият ден. Поех си дъх и направих опит да се успокоя.
Присъствието ни на церемонията мина без инциденти. Алиша изглеждаше точно толкова абсурдно красива, колкото очаквах. Гладката й кожа с цвят на светъл карамел излъчваше сияние, кремавата коприна се плъзгаше по стройната й фигура, сякаш не смееше да остане там без разрешение. Гледах я как се носи по пътеката в църквата и се чудех какво ли е да си висока и дългокрака и да изглеждаш като нещо, което повечето от нас виждат само на плакати по улиците. Чудех се дали върху косата и грима й беше работил екип професионалисти. Чудех се дали носи еластичен колан. Разбира се, че не. Сигурно носеше нещо съвсем тънко, от дантела в бледи тонове — бельо за жени, които няма какво да стягат, и което струва повече от седмичната ми заплата.
Докато свещеникът нареждаше монотонно, а малките шаферки в балетни пантофки се въртяха нетърпеливо на пейките си, аз огледах останалите гости. Почти нямаше жена, която да не изглежда така, сякаш е излязла от страниците на лъскаво списание. Обувките подхождаха до най-финия нюанс на цвета на тоалетите им и изглеждаха чисто нови. По-младите жени бяха на елегантни осемсантиметрови токчета, със съвършен педикюр. По-възрастните — на по-стабилни токчета — носеха костюми по поръчка с подплънки на раменете и копринен хастар в контрастиращи цветове, както и шапки, отказващи да се подчинят на гравитацията.
Мъжете не бяха толкова интересни за гледане, но почти всички имаха излъчването, което понякога долавях у Уил — на богатство и самочувствие, на увереност, че животът ти ще се нареди както подобава. Чудех се какви компании управляват, какъв свят обитават. Чудех се дали забелязват хора като мен, които гледат децата им или им сервират в ресторанта. Или танцуват за бизнес партньорите им, спомних си моето интервю в Бюрото по труда.
На сватбите, на които бях присъствала досега, семействата на булката и младоженеца бяха разделени — от страх да не би някой да се отметне от думата си.
С Уил се бяхме настанили в задната част на църквата, количката му беше точно до мен, в десния край на редицата от седалки. Той вдигна за миг очи, когато Алиша мина по пътеката, но в останалото време гледаше право напред с неразгадаемо изражение. Четирийсет и осем хористи (преброих ги) изпяха нещо на латински. Рупърт се потеше в смокинга си и беше вдигнал вежди, което му придаваше едновременно доволен и малко глуповат вид. Никой не изръкопляска, нито извика одобрително, когато ги обявиха за съпруг и съпруга. Рупърт се чувстваше малко неловко — наведе се да целуне жена си, сякаш се опитваше да захапе подскачаща ябълка, и не успя съвсем да уцели устата й. Почудих се дали според по-висшите класи не е проява на лош вкус да се целуват истински пред олтара.