После всичко приключи. Уил вече си проправяше път към изхода на църквата. Гледах тила му, изправен и излъчващ странно достойнство, и ми се искаше да го попитам дали не сгрешихме, че дойдохме. Искаше ми се да го попитам още ли има чувства към нея. Искаше ми се да му кажа, че е твърде добър за тази глупава карамелена жена, без значение как изглежда, и че… не знаех какво още исках да му кажа.
Просто исках да се почувства по-добре.
— Как си? — попитах, щом го настигнах.
Подтекстът беше, че пред олтара би трябвало да е той.
Уил притвори очи за миг.
— Чудесно — отвърна и въздъхна леко, сякаш с облекчение. После вдигна поглед към мен. — Хайде, да идем да пийнем нещо.
Шатрата беше опъната в оградена градина, чиято порта от ковано желязо бе окичена с гирлянди от бледорозови цветя. На бара, разположен в далечния край, вече се бе събрала тълпа, затова предложих на Уил да ме изчака, докато отида да му взема питие. Проправих си път между масите с бели ленени покривки, отрупани с повече прибори и кристал, отколкото бях виждала някога. Столовете бяха с позлатени облегалки — като онези, които може да видите в предаванията за мода и стил; бели фенери висяха над аранжировките с фрезии и лилии в средата на масите. Въздухът бе изпълнен с аромата на цветя до такава степен, че почти се задушавах.
— „Пимс“? — попита барманът, щом стигнах отпред.
— Ъъъ… — Огледах се и видях, че всъщност това е единствената напитка, която се предлага. — О, добре. Две, ако обичате.
Той ми се усмихна.
— Разбира се, ще има и други напитки. Но госпожица Дюър искаше всички да започнат с „Пимс“. — Погледът, който ми отправи, беше леко заговорнически. Едва забележимото повдигане на веждата ми подсказа какво мисли по въпроса.
Загледах се в розовеещата лимонада. Татко ни беше казвал, че богатите са най-стиснати, но бях смаяна, че дори на сватба не предлагат алкохол.
— Е, ще трябва да се задоволим с това — промърморих и поех чашите от него.
Заварих Уил да разговаря с някакъв мъж. Млад, с очила, привел се беше ниско, едната му ръка лежеше върху облегалката на количката. Слънцето вече бе високо на небосклона и трябваше да примижа, за да ги видя както трябва. Изведнъж прозрях смисъла на всички тия широкополи шапки.
— Страхотно е да те видя пак, Уил — казваше мъжът. — Фирмата не е същата без теб. Не биваше да го казвам… но си е така. Просто не е.
Приличаше на млад счетоводител — от типа мъже, които се чувстват удобно само в костюм.
— Много мило от твоя страна.
— Всичко стана толкова неочаквано. Сякаш падна от скала. Единия ден беше в офиса, ръководеше ни, а на другия от нас се очакваше да продължим без…
Той погледна нагоре, когато забеляза, че стоя до тях.
— О! — възкликна и видях как погледът му се залепи на бюста ми. — Здравейте.
— Запознайте се — Луиза Кларк, Фреди Дъруент.
Пъхнах чашата на Уил в поставката му и се ръкувах с по-младия мъж.
Той ме огледа още веднъж.
— О! — произнесе отново. — Вие сте…
— Приятелка на Уил — казах, след което, без да съм сигурна защо, докоснах леко Уил по рамото.
— Е, значи животът не е толкова лош — отбеляза Фреди със смях, който малко приличаше на кашлица. Изчерви се леко, докато говореше. — Извинявай, но трябва да те оставя. Нали знаеш — на такива събирания се очаква да създаваме бизнес контакти. Беше ми приятно да те видя, Уил. Наистина. И… вас, госпожице Кларк.
— Изглежда мил — заключих аз, докато се отдалечавахме. Свалих ръката си от рамото на Уил и отпих голяма глътка „Пимс“. Беше по-вкусно, отколкото изглеждаше. Само малко се притесних от плаващия резен краставица.
— Да. Добро хлапе е.
— Значи… не ти е неприятно.
— Не. — Очите на Уил за миг се спряха на моите. — Не, Кларк, изобщо не ми е неприятно.
Сякаш събрали кураж от Фреди Дъруент, през следващия час още няколко души дойдоха при Уил да го поздравят. Някои заставаха на известно разстояние от него, сякаш да решат дилемата с ръкуването, а други повдигаха леко панталоните си и почти коленичеха в краката му. Стоях до него и говорех малко. Забелязах как се стегна леко при приближаването на двама от тях.