— Имате ли нещо предвид? — попита ме тя.
— Не — отвърна Уил вместо мен. — Луиза е сред най-умните хора, които познавам, но не мога да я накарам да го осъзнае.
Мери Ролинсън го изгледа с проницателните си очи.
— Не се дръжте покровителствено с нея, скъпи. Тя е напълно способна да отговаря сама.
Примигнах.
— Вие би трябвало да го знаете най-добре — додаде тя.
Уил сякаш се канеше да отвърне нещо, но се отказа.
Загледа се в масата и поклати леко глава, но се усмихваше.
— Е, Луиза, сигурно работата ви в момента доста ви натоварва психически. Едва ли този млад човек е лесен за гледане.
— Никак даже.
— Но Уил е съвършено прав за възможностите. Ето визитната ми картичка. Аз съм в ръководството на една благотворителна организация, която насърчава преквалификацията. В случай че решите да правите нещо различно в бъдеще.
— Благодаря ви, но работата при Уил ми е напълно достатъчна.
Взех картичката, която тя въпреки това ми подаде, леко учудена, че тази жена се интересува от бъдещето ми. Но дори фактът, че я взех, ме накара да се почувствам неловко. Нямаше начин да се откажа от работата си — дори ако реша, че искам да уча. Не бях убедена, че съм от хората, подходящи за преквалификация. Освен това за мен най-важно беше да запазя Уил жив. Толкова бях погълната от мислите си, че изпуснах част от разговора на двамата до мен.
— … много е добре, че си се взел в ръце, както се казва. Сигурно е драматично да пренастройваш живота си според новите обстоятелства.
Вторачих се в остатъците от панираната си сьомга. Никога не бях чувала някой да говори така на Уил.
Той гледаше намръщено към масата, после отново се извърна към нея.
— Не съм сигурен, че съм се взел в ръце — произнесе тихо.
Мери го изгледа за миг и премести очи към мен.
Попитах се дали лицето ми ме е издало.
— Нужно е време, Уил. — Тя постави за миг дланта си върху ръката му. — А това е нещо, което вашето поколение трудно приема. Всички очаквате нещата да се случват веднага и както ги искате. Очаквате да живеете живота, който сте си избрали. Особено успял млад мъж като теб. Но е нужно време.
— Госпожо Ролинсън… Мери… не очаквам да се възстановя.
— Не говоря за физическо възстановяване — уточни тя. — Говоря за приемането на новия живот.
После, докато чаках да чуя какво ще отговори Уил, прозвуча силно почукване на лъжица върху стъклена чаша и помещението притихна за речите.
Почти не чувах какво говорят. Просто един надут мъж в смокинг се сменяше с друг, приказваха за хора и места, които не познавах, предизвикваха лек смях. Седях и хапвах от бонбоните с натурален шоколад, сервирани в сребърни кошнички на масата, и изпих една след друга три чаши кафе. В резултат не само се чувствах пияна, но вече бях нервна и леко напрегната. Уил, от друга страна, бе самото спокойствие. Седеше и гледаше как гостите приветстват бившето му гадже, слушаше как Рупърт мънка колко прекрасна е жена му. Никой не спомена за него. Не знам дали защото искаха да пощадят чувствата му, или защото присъствието му малко ги смущаваше. От време на време Мери Ролинсън се навеждаше и измърморваше нещо в ухото му, а той кимаше леко в знак на съгласие.
Когато речите най-сетне свършиха, хората от персонала се заеха да разчистват средата на пространството за танци. Уил се наведе към мен.
— Мери ми каза, че наблизо имало хубав хотел. Позвъни им и виж дали не можем да отседнем там.
— Какво?
Мери ми подаде име и телефонен номер, надраскани на една салфетка.
— Всичко е наред, Кларк — увери ме Уил тихо, за да не чуе тя. — Аз ще платя. Хайде, така ще спреш да се тревожиш, че си пияна. Вземи кредитната ми карта от раницата. Сигурно ще искат да запишат номера й.
Взех я, бръкнах за мобилния телефон и се отдалечих на достатъчно разстояние в градината. От хотела ми казаха, че имат две свободни стаи — една единична и една двойна на приземния етаж. Да, имало достъп за хора с увреждания.
— Чудесно — отвърнах, но щом чух цената, едва сподавих вик на изненада. Дадох им номера на кредитната карта на Уил, усещайки леко замайване, докато произнасях числата.
— Е? — попита той, когато се върнах при него.
— Направих го, но… — Казах му колко ще струват двете стаи.
— Няма проблем — успокои ме Уил. — Сега позвъни на този твой приятел и му кажи, че ще останеш през нощта, а после си налей още едно питие. Всъщност нека бъдат шест. Ще ми достави голямо удоволствие да гледам как източваш сметката на бащата на Алиша.