И аз го направих.
Тази вечер се случи нещо. Светлините бяха приглушени, малката ни маса не се набиваше на очи, силният аромат на цветя бе смекчен от вечерния бриз, а музиката, виното и танците накараха гостите да се отпуснат и на най-малко вероятното от всички места започнахме да се забавляваме от сърце. Досега не бях виждала Уил толкова спокоен. Притиснат между мен и Мери, той разговаряше и се усмихваше, и в доволния му вид имаше нещо, което не позволяваше на хората да го гледат накриво или да му се усмихват съчувствено. Накара ме да си оставя наметката и да седна изправено. Свалих сакото му и му разхлабих вратовръзката, като и двамата се опитвахме да не се кикотим при вида на танцуващите. Не мога да ви опиша колко по-добре се почувствах, когато видях как танцуват богатите. Мъжете изглеждаха така, сякаш бяха ударени от ток, а жените сочеха с кутрета звездите и бяха ужасно сковани дори когато се въртяха.
Мери Ролинсън на няколко пъти промърмори: „О, боже“. Погледна към мен. С всяко изпито питие езикът й ставаше по-цветист.
— Не искаш ли и ти да завъртиш дупе, Луиза?
— Господи, не!
— И правилно. Толкова лоши танцьори не съм виждала дори в Клуба на младите фермери.
В девет получих есемес от Нейтън.
Наред ли е всичко?
Да. Ако щеш вярвай, но Уил се забавлява страхотно.
Така беше. Гледах го как се смее с глас на нещо, което Мери бе казала, и се почувствах странно напрегната. Това ми показваше, че има надежда. Той би могъл да хареса живота си, ако е заобиколен от подходящите хора, ако му се позволи да бъде себе си, а не Човекът в Инвалидна Количка, списък от симптоми и обект на съжаление.
А после, в десет вечерта, започнаха бавните танци. Гледахме как Рупърт върти Алиша на дансинга, аплодиран любезно от околните. Косата й бе започнала да увисва и беше увила ръце около врата му, сякаш се нуждаеше от опора. Ръцете на Рупърт бяха сключени около нея, по-точно върху дупето й. Въпреки цялото й богатство и красота, малко ми дожаля за нея. Помислих си, че вероятно няма да осъзнае какво е изгубила, докато не стане твърде късно.
По средата на танца към тях се присъедини друга двойка и вече не се виждаха толкова добре, а и аз се бях заслушала в обясненията на Мери за надбавките за домашни асистенти, но в един момент вдигнах глава и я видях да стои точно пред нас — супермодела Алиша, в бялата си копринена рокля. Сърцето ми се качи в гърлото.
Тя кимна към Мери и леко се приведе, та Уил да я чуе през звука на музиката. Лицето й беше малко напрегнато, сякаш специално се бе настройвала да дойде при нас.
— Благодаря ти, че дойде, Уил. Наистина. — Тя ми хвърли кос поглед, но не каза нищо.
— Удоволствието е изцяло мое — отвърна любезно Уил. — Изглеждаш чудесно, Алиша. Сватбата е страхотна.
По лицето й пробяга лека изненада. А после едва забележима тъга.
— Наистина ли? Наистина ли мислиш така? Аз пък си мислех… имам предвид, че искам да ти кажа толкова много…
— Наистина ли. — Думите не прозвучаха като въпрос. — Няма нужда. Познаваш Луиза, нали?
— Да.
Последва кратко мълчание.
Виждах как Рупърт се помайва отзад и ни наблюдава предпазливо. Тя му хвърли бърз поглед, вдигна леко ръка и му помаха.
— Все пак ти благодаря, Уил. Страхотно е, че дойде. И ти благодаря за…
— Огледалото.
— Разбира се. Влюбих се в него. — Тя се изправи и се запъти към съпруга си, който обърна глава, след като я улови за ръката.
Гледахме ги, докато прекосяваха дансинга.
— Не си й купил огледало.
— Знам.
Те все още разговаряха, очите на Рупърт се стрелкаха към нас. Сякаш не можеше да повярва, че Уил просто е бил любезен. Да си призная, и аз не можех.
— Това… притесни ли те? — попитах го.
Той отмести поглед от тях.
— Не — отвърна и ми се усмихна. Усмивката му бе по-изкривена от питиетата, очите му бяха едновременно тъжни и замислени.
А после, когато дансингът се изпразни за следващия танц, аз изведнъж изтърсих:
— Какво ще кажеш, Уил? Искаш ли да танцуваме?
— Моля?
— Хайде, нека дадем на тия копелета повод за приказки.
— Страхотна идея! — възкликна Мери и вдигна чаша. — Дайте им да разберат!