— Хайде, докато музиката е бавна. Защото се съмнявам, че ще можеш да подскачаш с това нещо.
Не му оставих избор. Седнах внимателно в скута му, увих ръце около врата му, за да не падна. Той ме погледна в очите за миг, сякаш се чудеше дали да ми откаже. После, невероятно, но Уил ме откара с количката до дансинга и започна да се върти в малки кръгчета под проблясващите светлини на огледалните топки.
Почувствах се едновременно много притеснена и леко истерична. Седях под ъгъл, което означаваше, че роклята ми се е вдигнала до средата на бедрата.
— Остави я — промърмори Уил в ухото ми.
— Но това е…
— Хайде, Кларк. Не ме разочаровай.
Затворих очи и увих ръце около врата му, притиснах буза към неговата и вдишах цитрусовия аромат на афтършейва му. Чувах как си тананика в такт с музиката.
— Успяхме ли да ги скандализираме? — попита. Отворих едното си око и погледнах в дрезгавата светлина.
Няколко души се усмихваха окуражително, но повечето сякаш не знаеха как да реагират. Мери вдигна чашата си към мен в знак на поздрав. А после видях, че Алиша е вперила очи в нас, с леко помръкнало лице. Щом видя, че съм я забелязала, извърна глава и промърмори нещо на Рупърт. Той поклати глава на свой ред, сякаш правехме нещо срамно.
Почувствах как върху лицето ми се плъзва палава усмивка.
— О, да! — възкликнах.
— Хм. Я ела по-близо. Ухаеш фантастично.
— И ти. Макар че, ако продължаваш да въртиш количката само наляво, може да повърна.
Уил смени посоката. Ръцете ми бяха обвили врата му, отдръпнах се малко, за да го погледна, вече не се притеснявах. Очите му се плъзнаха по бюста ми. Честно казано, както бях седнала, не би могъл да гледа другаде. Вдигна очи от деколтето ми и сви вежди.
— Знаеш ли, никога не би приближила гърдите си толкова, ако не бях в инвалидна количка — промърмори той.
Изгледах го, без да мигна.
— И ти никога не би погледнал гърдите ми, ако не беше в инвалидна количка.
— Какво? Разбира се, че щях.
— Нямаше. Щеше да си твърде зает да гледаш стройните блондинки с дълги коси и крака до сливиците, от тези, дето подушват тлъстата сметка от километри. Пък и аз нямаше да съм тук. Щях да сервирам напитките отсреща. Една от невидимите.
Той примигна.
— Е? Права съм, нали?
Уил погледна към бара, после към мен.
— Да. Но в своя защита ще кажа, че преди бях задник.
Избухнах в смях, който накара още повече хора да се загледат в нас.
Опитах да се овладея.
— Извинявай — избъбрих аз. — Лека истерия.
— Знаеш ли какво?
Бих могла да гледам лицето му цяла нощ. Начинът, по който очите му се присвиваха в ъгълчетата. Ямката в основата на шията.
— Какво?
— Понякога, Кларк, ти си единственото, което ме кара да ставам сутрин.
— Тогава да идем някъде. — Думите излязоха от мен, преди да осъзная какво казвам.
— Какво?
— Да идем някъде. Да изкараме една седмица само в забавления. Ти и аз. Далеч от тия…
Той изчака.
— Задници?
— … задници. Кажи „да“, Уил. Моля те.
Очите му се бяха впили в моите.
Не знам какво му говорех. Не знам откъде дойде всичко. Просто знаех, че ако не го накарам да се съгласи тази вечер, със звездите и фрезиите, и смеха, и Мери, изобщо нямаше да имам друг шанс.
— Моля те!
Мигът, преди да ми отговори, сякаш продължи вечно.
— Добре — произнесе накрая.
Деветнадесета глава
Нейтън
Мислеха, че не си личи. Върнаха се от сватбата чак към обед на другия ден. Госпожа Трейнър бе почти обезумяла от притеснение и гняв. Едва говореше.
— Можехте да се обадите! — скара им се тя.
Не беше отишла на работа, за да се увери, че ще се приберат благополучно. Чувах я как крачи напред-назад по настлания с плочки коридор от осем часа сутринта, когато влязох в пристройката.
— Поне двайсет пъти звънях и ви писах есемеси. Чак когато успях да се обадя у Дюър и оттам ми казаха, че „мъжът в инвалидната количка“ е отседнал в хотел, си отдъхнах, че не сте катастрофирали някъде.
— „Мъжът в инвалидната количка“. Много мило — промърмори Уил.
Но си личеше, че му е все едно. Беше много отпуснат и спокоен, шегуваше се с махмурлука си, макар да имах чувството, че изпитва известна болка. Спря да се усмихва само когато майка му се опита да упрекне Луиза. Прекъсна я и заяви, че ако има да казва нещо, трябва да го каже на него, защото решението да преспят било негово, Луиза просто го послушала.