— А и мъж на трийсет и пет не е длъжен да отговаря пред никого, ако реши да остане на хотел. Дори пред родителите си.
Тя изгледа и двамата, измърмори нещо за „доброто възпитание“ и излезе от стаята.
Луиза изглеждаше малко разстроена, но той отиде при нея и й прошепна нещо — и тогава го видях. Тя поруменя и се засмя. С онзи смях, когато знаеш, че не бива да се смееш. С онзи смях, който говори за някаква конспирация. А после Уил й каза, че може да си върви. „Прибери се у дома, преоблечи се и гледай да подремнеш.“
— Вземи колата — извика подире й. — Така ще се прибереш по-лесно.
Гледах как очите на Уил я следват по целия път до задната врата.
Готов бях да се обзаложа на седем към четири само заради този поглед.
Той се оклюма леко, след като тя си тръгна. Сякаш се бе държал, докато майка му и Луиза напуснат пристройката. Сега го наблюдавах внимателно и щом усмивката слезе от лицето му, осъзнах, че не ми харесва как изглежда. По лицето му бяха избили леки петна, на два пъти бе направил гримаса от болка, когато мислеше, че никой не го гледа, и дори отдалеч се виждаше, че кожата му е настръхнала. В главата ми започна да ехти предупредително звънец с далечен, но остър звук.
— Добре ли си, Уил?
— Да. Не се тревожи.
— Искаш ли да ми кажеш къде те боли?
Той доби примирен вид, знаеше, че не може да скрие нищо от мен. Бяхме заедно от дълго време.
— Окей. Леко главоболие. И… ъъъ… трябва да ми се смени катетърът.
Бях го прехвърлил от количката в леглото и започнах да приготвям оборудването.
— Кога го смени Лу тази сутрин?
— Не го смени. — Той имаше малко виновен вид. — Нито снощи.
— Какво?
Премерих пулса му и взех апарата за кръвно налягане. Естествено, кръвното му се беше вдигнало до тавана. Когато поставих ръка на челото му, тя се покри с тънък слой пот. Отидох до шкафа с лекарствата и счуках няколко съдоразширяващи хапчета. Дадох му ги във вода, за да съм сигурен, че ще изпие и последната прашинка. После го подпрях, прехвърлих краката му отстрани на леглото и бързо смених катетъра, като през цялото време го наблюдавах.
— АХ?
— Да. Не си постъпил много разумно, Уил.
Може да се каже, че автономната хиперрефлексия беше най-лошият ни кошмар. Това бе свръхреакцията на тялото на Уил срещу болка или дискомфорт — в случая несменения катетър — напразните, неправилно насочени опити на увредената му нервна система да овладее положението. АХ можеше да се появи изневиделица и да го разтърси из основи. Изглеждаше блед, дишането му бе затруднено.
— Как е кожата ти?
— Малко настръхвам.
— Зрението?
— Наред е.
— Господи, човече! Мислиш ли, че ни трябва помощ?
— Дай ми десет минути, Нейтън. Сигурен съм, че си направил всичко необходимо. Дай ми десет минути.
Той притвори очи. Отново проверих кръвното, като се чудех дали да не извикам линейка. АХ ме плашеше до смърт, защото никога не знаех как ще се развие. Веднъж вече бе изпадал в автономна хиперрефлексия — в началото, когато започнах да работя при него — и се наложи да остане в болницата два дни.
— Наистина, Нейтън. Ще ти кажа, ако реша, че е сериозно.
Въздъхна и аз му помогнах да се облегне назад и да се подпре на таблата на леглото.
Призна ми, че Луиза била много пияна и не искал да рискува да му смени катетъра.
— Бог знае къде щеше да пъхне проклетата тръба. — Каза го с лек смях. На Луиза й отнело половин час да го извади от количката и да го сложи в леглото, така ми обясни. И двамата на два пъти се озовавали на пода. — Добре че бяхме толкова пияни, та не почувствахме нищо. — Все пак тя съобразила да се обади на рецепцията и помолила да изпратят човек да го вдигне. — Добро момче. Смътно си спомням как настоявах Луиза да му даде петдесет лири бакшиш. Разбрах със сигурност, че е пияна, защото се съгласи.
Когато най-накрая си тръгнала от стаята му, той се боял, че няма да успее да намери своята. Представил си как се свива в малко червено кълбо на стълбите.
Точно в този момент обаче мнението ми за Луиза Кларк не беше много добро.
— Уил, приятелю, следващия път гледай да се тревожиш повече за себе си, окей?
— Всичко е наред, Нейтън. Наистина. Вече се чувствам по-добре.
Почувствах очите му върху себе си, докато мерех пулса му.
— Вината не беше нейна.
Кръвното му се беше нормализирало. Лицето му започна да възвръща нормалния си цвят. От гърдите ми се откъсна неволна въздишка.
Побъбрихме си малко, докато чакахме всичко да се нормализира, и обсъдихме събитията от предния ден. Той изобщо не изглеждаше разстроен заради бившето си гадже. Не каза много, но за състоянието, в което беше, изглеждаше добре.
Пуснах китката му.
— Хубава татуировка, между другото.
Той ме изгледа иронично.
— Само гледай следващата да не е „краен срок“.
Въпреки потенето, болките и възпалението, за първи път Уил изглеждаше така, сякаш го занимаваше и нещо друго. Помислих си, че ако госпожа Трейнър го знаеше, нямаше да реагира така остро.