И тогава ги видях — госпожа Трейнър стоеше на задната врата, а Лу се канеше да си върви. Не знам какво си бяха казали, ала и двете изглеждаха мрачни.
Дочух само последното изречение, но то ми беше достатъчно.
— Надявам се, че знаеш какво правиш, Луиза.
Двадесета глава
— Какво?
Бяхме на хълмовете край града, когато му казах. Патрик беше по средата на 25-километровия пробег и искаше да го следвам с велосипед, за да засичам времето му. И тъй като в колоезденето ме бива колкото и в ядрената физика, това ми струваше страшно много пот и залитане, съпроводени от недоволни възгласи от страна на Патрик. Всъщност той поиска да пробяга трийсет и пет километра, но му заявих, че задникът ми няма да издържи, а и някой трябваше да направи седмичното пазаруване, след като се приберем у дома. Пастата за зъби бе свършила, както и кафето. Разбира се, кафе пиех само аз. Патрик беше на билков чай.
Когато изкачихме хълма Шийпкоут, вече пухтях и краката ми тежаха като олово, но въпреки това реших да изплюя камъчето. Помислих си, че до къщи има още петнайсет километра — достатъчно време да си оправи настроението.
— Няма да дойда на „Екстрийм Вайкинг“.
Патрик не спря, но доста намали ход. Извърна се да ме погледне, като краката му продължаваха да се движат под него, и изглеждаше толкова шокиран, че самата аз едва не се блъснах в едно дърво.
— Какво? Защо?
— На работа съм…
Той отново затича и набра скорост. Вече слизахме от билото на хълма и аз трябваше да стегна пръсти около спирачките, за да не го подмина.
— И кога го разбра? — Върху челото му бяха избили фини капчици пот, сухожилията на прасците му изпъкваха. Не можех да ги гледам дълго, защото започвах да криволича.
— През уикенда. Просто исках да съм сигурна.
— Знаеш, че сме направили резервация за самолета и всичко останало.
— Ще ти върна 39-те лири за билета, ако това те притеснява.
— Не става дума за парите. Мислех, че ще дойдеш да ме подкрепяш. Каза, че ще дойдеш.
Патрик наистина го биваше да се цупи. Когато се запознахме, често го вземах на подбив. Наричах го господин Сърдитко. Това ме развеселяваше, а той толкова се ядосваше, че спираше да се цупи, само и само да ме накара да млъкна.
— Стига, Патрик. Какво правя сега според теб? Знаеш, че мразя да карам колело. Но те подкрепям.
Изминахме още километър и половина, преди отново да заговори. Може би си въобразявах, но тупкането на краката му върху пътя сега сякаш звучеше по-мрачно и решително. Намирахме се високо над градчето, аз пухтях по стръмните места и напразно се опитвах да укротя сърцето си всеки път, когато ме подминеше някоя кола. Карах стария велосипед на мама (Патрик не ми даваше да припаря до неговия състезателен звяр) и понеже нямаше скорости, често изоставах.
Той хвърли поглед през рамо и забави леко крачка, за да се изравним.
— И защо не наемат човек от някоя агенция? — попита той.
— Човек от някоя агенция?
— Да ходи у семейство Трейнър. При положение че ще си там шест месеца, навярно имаш право на отпуск.
— Не е толкова просто.
— Не виждам защо да не го направят. Всъщност ти започна работа при тях, без да знаеш нищо.
Задържах дъха си. Не беше лесно, при положение че карането бе учестило дишането ми.
— Защото той има нужда да отиде някъде на почивка.
— Какво?
— Той трябва да отиде на почивка. Затова се нуждаят от нас двамата с Нейтън.
— Нейтън? Кой е Нейтън?
— Болногледачът му. Познаваш го — онзи тип, който доведе Уил у нас.
Виждах как Патрик обмисля думите ми. Обърса потта от очите си.
— И преди да попиташ — добавих аз, — не, нямам връзка с Нейтън.
Той забави ход, впил поглед в настилката, и накрая почти мина в бяг намясто.
— Какво става, Лу? Защото ми се струва, че границата между работата и онова, което е… — сви рамене той — нормално… е доста размита.
— Това не е нормална работа. Знаеш го.
— Но напоследък Уил Трейнър винаги е на първо място.
— О, а това не е, така ли? — Свалих ръка от дръжката на колелото и посочих към бягащите му на място крака.
— Различно е. Щом ти свирне, и тичаш презглава.
— Както тичам и с теб, щом ми свирнеш. — Опитах да се усмихна.