— Много смешно. — Той извърна глава.
— Само шест месеца, Пат. Шест месеца. Ти беше този, който мислеше, че работата е добра, забрави ли? Не бива да ми се нахвърляш, понеже я приемам на сериозно.
— Според мен… според мен не е свързано с работата… Просто мисля… мисля, че има нещо, което не ми казваш.
Поколебах се малко по-дълго, отколкото трябва.
— Не е вярно.
— Но няма да дойдеш на „Вайкинг“.
— Казах ти, аз…
Той поклати леко глава, сякаш не можеше да ме чуе добре. После затича по пътя и се отдалечи от мен. По напрегнатия му гръб усещах колко е ядосан.
— О, я стига, Патрик. Не може ли просто да спрем и да го обсъдим?
Тонът му беше заядлив:
— Не. Ще объркам тренировката си.
— Тогава да спрем часовника. Само за пет минути.
— Не. Не бива да променям нищо.
Започна да бяга по-бързо, сякаш бе набрал инерция.
— Патрик? — извиках и изведнъж усетих, че нямам сили да го следвам. Краката ми се хлъзгаха по педалите, започнах да ругая и ритнах педала в опит да потегля отново. — Патрик? Патрик!
Вперих поглед в тила му и думите излязоха от устата ми, преди да се усетя:
— Окей. Уил иска да умре. Иска да се самоубие. И това пътуване е последният ми шанс да го накарам да промени решението си.
Крачката на Патрик стана по-къса, после по-бавна. Спря на пътя пред мен, с изправен гръб, все още, без да ме поглежда. Извърна се бавно. Най-после бе спрял да тича.
— Я повтори.
— Иска да отиде в „Дигнитас“. През август. Опитвам се да променя решението му. Това е последният ми шанс.
Той ме гледаше така, сякаш се чудеше дали да ми повярва.
— Знам, че звучи смахнато. Но трябва да променя решението му. Затова… затова не мога да дойда на „Вайкинг“.
— Защо не ми каза досега?
— Трябваше да обещая на семейството му, че няма да кажа на никого. Ще е ужасно за тях, ако се разчуе. Ужасно. Виж, дори той не знае, че аз знам. Не ни е лесно. Съжалявам. — Протегнах ръка към него. — Щях да ти кажа, ако можех.
Патрик не отговори. Изглеждаше смазан, сякаш бях сторила нещо ужасно. Лицето му бе леко намръщено, преглътна с мъка.
— Пат…
— Не. Просто… сега трябва да тичам, Лу. Сам. — Той прокара ръка през косата си. — Окей?
Аз преглътнах.
— Окей.
За момент Патрик изглеждаше така, сякаш бе забравил за какво сме тук. После хукна отново и го гледах как изчезва по пътя пред мен. Главата му беше вдигната високо, краката гълтаха пътя под него.
Бях отправила запитването в деня, в който се върнахме от сватбата.
„Може ли някой да ми препоръча добро място за забавление на квадриплегици? Търся нещо, което би могъл да прави и здрав човек, нещо, което да накара депресирания ми приятел да забрави за известно време, че животът му е ограничен в някои отношения. Не знам точно какво търся, но приемам всякакви предложения. Спешно е.
Пчеличката“
Когато влязох в сайта, зяпнах невярващо в екрана. Имаше осемдесет и девет отговора. Движех се нагоре-надолу по екрана и отначало не бях сигурна дали всички се отнасят до моето питане. После хвърлих поглед към останалите компютри в библиотеката — отчаяно ми се искаше някой от ползвателите им да вдигне очи към мен, за да му кажа. Осемдесет и девет отговора! На един-единствен въпрос!
Имаше разкази за бънджи скокове, за плуване и за плаване с кану, дори за яздене с помощта на специално приспособление. (Когато изгледах прикаченото видео, съжалих, че Уил не понася коне. Беше невероятно.)
Имаше плуване с делфини и подводно гмуркане с придружители. Имаше плаващи колички, с които можеш да ходиш на риба, и специални велосипеди за квадриплегици, с които да се движиш по неравна местност. Някои от хората бяха изпратили снимки или видео, които документираха участието им в тези занимания. Част от тях, сред които бе и Ричи, помнеха предишните ми писма и искаха да знаят как е той.
„Новините май са добри. По-добре ли се чувства?“
Написах бърз отговор:
„Може би. Но много се надявам на тази почивка.“
Ричи отвърна:
„Ако имате достатъчно пари, възможностите са безброй!“
Една от жените в сайта написа:
„Моля те, изпрати няколко снимки как скача с бънджи. Обичам да гледам лицата им, когато са с главата надолу!“